Та исках да кажа: с Тоби аз все пак се заяждам, когато ми докривее, но той не е в състояние да ми отвърне, а това вече убива сладостта на заяждането. Майола пък липсва само на сетивата ми, в които е легнала като спомен за тежко и размътващо главата опиянение. И ще им липсва сигурно още доста време, въпреки че усърдно я пъдя, защото с истинско озлобление си мисля за това, колко време само се топях аз, беличкият и прозрачничкият, като хапче захар в кафето на бразилските й страсти.
Сега се чувствувам и физически по-силен, и духом свободен. И целият Икар може да върви по дяволите! Което ще рече, че съвсем не заради него съм тръгнал, а заради себе си. И е крайно време да си го призная, защото няма нищо лошо в това, обратното: тръгнеш ли нанякъде с чувството, че се жертвуваш заради някого или нещо си, никаква работа няма да свършиш!
Радостен съм. Бих казал, щастлив съм, ако знаех какво точно означава то. За смъртта не мисля. В това отношение съм древен като самото си име — нали Епикур, един духовен брат на моя патрон, е казал: „Където сме ние, смъртта още не съществува, а където е смъртта, там нас вече ни няма“. Мисля — колкото да свикна с нея — за вероятността да не се върна на Икар, но тя никак не ме натъжава, сякаш оня, при когото отивам, ще ме вземе със себе си в райските си селения.
В същност отличното ми настроение извира сигурно от злорадството, че надхитрих икарци. Нито един от тях не знае, че след пет дена аз ще променя курса си на сто и тридесет градуса и ще се отправя към оная планета, на която Алек бе срещнал своя „бог“. Вероятността после да застигна Икар ще се сведе до не повече от пет процента, ако самият Икар не реши все пак да отдели повечко от скъпоценното си време, за да ме търси или дочака.
Само Майола предусети нещо с женските си инстинкти. Каза ми:
— Имам чувството, че бягаш от Икар. Но защо тъкмо когато спечели първата си голяма победа? Или бягаш от мен?
Не беше кокетството, което иска да изтръгва любовни обяснения. Напълно оправдано бе тъжното й недоумение. Не успяла да се зарадва на избавлението ми от анабиотичната камера, тя веднага отново ме загубваше, макар и — според официалната ми програма — само за няколко месеца. Нищо, ще се утеши с детето, на което аз доброволно се отказах да бъда бащата, и ще изпее още един куп поеми за щастието! За сега нямам изгледи да спечеля една битка за отменяне на генетичния контрол — икарци нямаше да позволят да им се нанесе веднага второ подобно поражение, та я завещах на Редстър. А и баща ми много настояваше да потегля незабавно. Разбира се, не можех да му откажа след случилото се и това, че щях да го излъжа, бе единственото, с което още се борех в себе си и което помрачаваше донейде удоволствието ми от тая нова за мен чудодейна самота.
На Хелиана казах по джобния си поливизор: Спомняй си понякога за мен с добро! И знай, че винаги съм те чувствувал като свое дете. Аз вече не съм дете, доктор Балов, отвърна ми тя по детски нацупено, на шестнайсет години съм. О, вече си голяма! — рекох, а тя каза: Радвам се за вас…
И като че ли наистина се радваше.
Останалите ми дадоха един куп добри съвети, които аз нарочно забравих на Икар.
Два часа нервна и напрегната работа ми отне излизането на необходимия курс — знаех си, че новите чувства към баща ми нямаше да ме спрат да го излъжа, за да осъществя намерението си. Моят приятел Алек Дери, с чийто кораб и чиито психороботи бях потеглил — такова беше едно от условията на „експеримента“ ми, — щеше да извърши промяната за минутки, за минутки щеше да я направи и някой начинаещ астропилот, но аз сам обърках на няколко пъти с ненужната си мнителност автопилота, тая умна и безпогрешна машина. Изглежда с инстинктите си все пак държа поне да не намаляват тия пет процента.
Корабът легна най-после в толкова мечтания курс, а аз не само че не изключих двигателите, а продължих да ги форсирам, за да наваксам загубеното от лъжливата маневра време-разстояние. Което никак не е малко, въпреки че го измервам с възможността да бъда оптически наблюдаван от Икар.
Друга връзка с него нямам. Иначе не бих могъл и да избягам, я! Сред най-важните условия на експеримента ми бе още: никаква връзка с Икар в продължение на първите два месеца, за да успея да навляза в проблемите на онази самота, при която човек е предоставен изцяло на машините. Колегите от контролния кабинет при космодрума, след намесата на баща ми, изненадващо бързо се съгласиха с това чудовищно за правилниците им условие. Чак на шестдесетия ден Икар щеше да ме потърси, ако сам не се обадех с ненасочен пеленгаторен сигнал; такова условие постави пък баща ми. Тогава щях да приема и указанията, за да проуча някакво лъчение от невидим за Икар източник. Именно него бе настоял баща ми да съчетая със собствения си експеримент. Никакви подробности не ми каза, за да не обременявали те съзнанието ми и да не попречели на моята тема за психороботите. Деликатен старец! Последните дни много ни сближиха и наистина ми е мъчно, че ще го измамя. Но още колко лъчения има непроучени, татко — няма да ти избягат! Като мен.