Защото на шестдесетия ден, вместо пеленгаторен сигнал, те ще уловят моите истински координати и моето „сбогом“. Ще бъда достатъчно далеч, за да ме гонят, пък ако съм им толкова мил, могат да ме почакат някъде, докато си свърша работата. Но никак не вярвам гордият Хидалго да пожертвува година-две заради своя и без това изроден син.
Местя царската пешка през две полета напред и Тоби моментално отговаря със съответната пешка. Честото, на импулси увеличаване на скоростта ме прави ленив, затова много играя шах, докато посвикне неприспособеният ми организъм. Тоби търпеливо ме чака, докато обмисля следващия ход, а аз си мисля, че вече съм открил първото нещо, което ще ми омръзне: да играя винаги с белите, винаги да бъда пръв на ход. Психороботите така са програмирани, че действията им са в същност само противодействия или намиране на отговор на човешкото решение и изпълнението му. Тоби никога не може сам да започне играта и, строго погледнато, той изобщо не играе. На този свят само човекът е, който може да играе — веднъж добре, веднъж лошо, веднъж тъжен, веднъж весел. И навярно сме страшно ревниви спрямо това си качество, бихме ли унищожили иначе така жестоко киборгчето на Салис Гордал, което се учеше да играе?
Тоби не прави друго, освен да изрови светкавично от паметта си алгоритъма на своето противодействие. За да играе той с белите, трябва да му дадеш началния тласък, тоест да му избереш и наредиш с кой дебют да започне, а това вече не е спортсменско. Мисля си още, че ще трябва да погледна на моя вечен дебют като на миенето на зъбите преди съня. И че въпреки това ще си остане неприятен този начин на игра: аз да мисля по половин час на ход, а Тоби да ми отговаря за една трийсета част от секундата и след това да стои срещу ми, провесил шестте си ръце като пародия на древния бог Шива. Като шахматист обаче съвсем не е пародия, знаете това. Простосмъртен не е в състояние да го победи. Срещу съвременен психоробот от категорията на моите четирима спътници за победа се смята, ако постигнеш „пат“ или „вечен шах“ — тия доста позорни иначе ремита. Обратното би щадило човешкото самочувствие, но пък едва ли ще е полезно. Губещ психоробот е ненадежден психоробот и човекът сам ще престане да има доверие в него.
Би трябвало да бъда доволен. Отвреме-навреме — колкото да не ми се убие ищахът да играя — успявам да надхитря някого от четиримата, измъквайки се от неминуемото поражение във вечен шах, но като си помисля, че тоя електронен Шива, играейки срещу мен, едновременно с това непрестанно ме и наблюдава… дали е Тоби?
В същност аз бих могъл лесно да разбера кой от четирите психоробота е. Достатъчно ще е да оставя скоростта на кораба да наближи в по-кратко от допустимото време онези стойности, при които човек непременно трябва да легне в анабиотичната камера, ако иска да понесе ускорението без риск на здравето си. И да не легна в нея. Тогава психороботът, който тайно е програмиран да следи за психическото поведение на екипажа, не може да не се издаде, когато ще се разпореди или да ме натикат в камерата, или да изключат двигателите. Но това не ми е нужно и аз се чудя защо и днес пак се връщам към своята нелепа идея.
Тази тайна създава между екипажа и психороботите отношения, близки до тези между лекаря и пациента. Знаеш, че единият от придадените ти умни и всесилни психороботи специално отговаря за твоето здраве, че дори да загубиш разсъдъка си, той не ще ти позволи да сториш нещо неразумно. А понеже не знаеш кой точно е, имаш доверие на всичките.
Алек за щастие не е успял да разбере кой от четирите психоробота го е контролирал и те успяват да го върнат на Икар. Интересно как Нила им се е изплъзнала? Това именно ме кара да съм сигурен, че се е самоубила. Най-лесният, а може би и единственият начин да се самоубиеш на този кораб е именно в анабиотичната му камера, защото за психороботите тя е олицетворение на самата безопасност. Нали тъкмо там са задължени при върховна нужда да скрият безценните си господари!