Ровя спомените си и търся сред тях корените на нашите взаимоотношения с психороботите. Най-напред е роботът-гувернантка, който е едновременно и другар, и играчка. Моят беше от стандартните: едно шарено джудже с лице, което умееше така да се криви и преобразява, че да се скъсаш от смях. На ръст беше колкото шестгодишно дете, а имаше силата на великан. И този могъщ магьосник ти е послушен като кученце…
Не, не ти е послушен! Той прави всичко, каквото му кажеш — яздиш го, бориш се с него и го побеждаваш винаги, отговаря на всичките ти глупави и досадни въпроси и така у теб се изгражда чувството на доверие към него и отношението ти на всевластен господар. Но ето че веднъж джуджето-магьосник отказва да изпълни някоя твоя заповед! И втори път откаже, и отвръща на прищявката ти с такава непреклонност, каквато никога не срещаш у възрастните хора, пред които можеш да хленчиш, да плачеш, да се преструваш и накрая да постигнеш все пак някоя отстъпка. А твоето джудже-робот стои пред теб с шутовски разплакана физиономия и само отвръща с тенекиен глас: Не позволява първият закон или не позволява третият закон. И няма начин да го накараш да ти се подчини! Нито пък то е способно, като мама или тате, чрез някоя хитрост да отклони вниманието ти, да те залъже с нещо, да те накара да забравиш неразумното си желание. Инатът му се оказва много по-голям от твоя детски инат и тогава ти разбираш, че съвсем не си чак такъв господар на своето джудже, че в него има нещо, което е извън твоята власт и е ужасяващо непреклонно и себично. Тогава идва страхът.
За да се утвърди по-късно пред учебните роботи, когато се убедиш, че няма и няма начин да ги излъжеш, колкото и да усукваше урока си. И да не си отиде никога вече от подсъзнанието ти този почти мистичен страх.
Преди да се загнезди той обаче, там вече е срязан и коренът на доверието.
Кога започна това при мен? Не, по-отдавна е било, но тогава за пръв път съм го осъзнал. Моето джудже можеше да ми отговори моментално какъв е точният състав на хей оная звезда и да ми разкаже, когато поисквах, най-фантастичната приказка. Но ето че веднъж го запитах има ли хора на голямата планета от звездната система, покрай която минаваше тогава Икар — помня, че доста я разглеждахме, тая планета, през телескопите за общо ползуване, които са на панорамната тераса. Няма, каза ми джуджето. А откъде знаеш, че няма, когато не си ходил?, запитах го. Тя е изследвана вече, липсва й атмосфера. А искаш ли да ти кажа аз какво има на нея, рекох му. Изследвали са я, но не са забелязали входа за пещерата. Има една пещера, една единствена, и ако я намериш, можеш през нея да влезеш надолу, надолу, чак в подземната страна. Там хората живеят под земята, защото отвъд на планетата няма въздух и е много студено. Пък те си нямат дрехи…
Не бива да лъжеш!, каза ми джуджето. Нищо няма там.
Не лъжа!, тропнах му с крак и продължих: Вместо дрехи хората имат брони, нещо като нашите бронирани скафандри, но много по-красиви. Най-различни брони, червени, сини, зелени… червени имат децата, сини — мъжете, зелени — жените, но има и разни други цветове. Страшно здрави са тия брони, за да не ги сплескат камъните. И хората, ако искаш да знаеш, пълзят, защото в земята не може да се ходи изправен. Затова те повече приличат на гущери, но имат отпред на носа един страшен свредел и с него за секунда пробиват и най-здравите скали…
Лъжеш, прекъсна ме отново джуджето, такива същества няма!
Не лъжа, разплаках се аз, не лъжа, не лъжа, не лъжа, с очите си съм ги виждал, през телескопа, бяха излезли за малко от пещерата.
Моето вълшебно джудже разказваше увлекателно вложените в паметния му блок приказки. Но не умееше само̀ да съчини приказка; приказката беше противопоказна на неговото мозъчно устройство и затова то не умееше дори да изслуша една приказка. То казваше: Не знам — там, където би трябвало да ти съчини приказка или да се пошегува. И казваше назидателно: Не е хубаво да лъжеш — когато ти съвсем не лъжеш, защото наистина си видял с човешката си детска фантазия хора-гущери с диамантени свредели на носа.