Някой ми казваше, че сегашните деца на Икар направо бягали и се криели от своите роботи-играчки. Когато… ако случайно се върна на Икар, ще предложа да бъдат основно реконструирани. По-добре е да не са с толкова възможности, та да не събуждат излишни илюзии за всемогъществото си.
Изключих двигателите. Заедно с тях изключих онова, което единствено приличаше на живот, извън ударите на моето сърце и понякога шумът на собствената ми кръв в ушите: импулсното им самозадействуване, придаващо ново ускорение на кораба през точно определени интервали. Казах „изключих“, а в същност само проверих дали автопилотът ги е изключил, след като корабът достигна програмираната скорост.
Автопилотът е също от онези машини, за които мислех вчера. За страха на човека и за подкопаното му доверие в тях. Не е само това, много е сложно. Имаш и несъзнателната благодарност, защото в техните обикновено безотказни ръце лежи твоят живот. Имаш несъзнаваното благоговение пред обемността и бързината на техния ум — та нали се допитваме до колекторите, както сънародниците на моя патрон са се допитвали за какво ли не до своята Пития в Делфийския храм. Имаш от друга страна тежката грижа, че всички деца научават от учебните роботи едно и също по един и същи начин, а това застрашително изстудява въображението им, уеднаквява ги като личности… Тишина! И неподвижност! Странно, тишината и преди си е била същата, неподвижността около мен е била същата, независимо от едва доловимия импулсен тласък на задействуваните двигатели, а едва сега ги забелязах, след изключването им…
Питам се: Не е ли пакостно нарушено съотношението човек-машина дори и само по площ на мястото, което заемат? Да не говорим пък за тоя Р–19. Няма и един сантиметър, до който можеш да се допреш и който да не е някаква част от машина. Какво самочувствие ще има тогава човекът? Или… тъкмо обратното? Чрез своето всеприсъствие тя не му ли създава прекомерно и измамно самочувствие спрямо природата? Баща ми го каза: нашите уреди и машини деформират Вселената като обект за изследване, създават друг, несъществуващ свят и с него ние живеем, него изучаваме…
Неприятно е това чувство за всеобща неподвижност и аз непрекъснато измислям работа на моите четирима спътници, пращам ги насам-натам без всякаква нужда, само и само да усещам движение около себе си.
Предавам се. Четири дена разкарвах до умопомрачение роботите. Как не са ме натикали още в биокамерата! Търпеливи душици са тия мои Тоби, Коро, Лосо, Моно! Особено умен и търпелив трябва да е онзи от тях, който ме следи. Така и не успях да го разкрия. Разбира се, че затова ги разкарвах. Отначало наистина го правех, за да имам движение край себе си, но после с предпазливо налудничави заповеди — докрай не посмях да отида, защото щяха да ме вкарат в камерата и да върнат кораба обратно — се опитвах да доловя кой е главният от тях. Не успях да го надхитря. Отлично е законспириран. Някога например роботът, отговарящ пряко за твоята сигурност, не можеше да се отдели от теб на повече от десет метра разстояние, не можеше да напусне помещението, в което се намираш, колкото и да му заповядваш това. Сега той спокойно си излиза, щом в стаята се намира друг психоробот, защото има с него радиовръзка и они направо и непрекъснато му съобщава твоето поведение, незабавно изпълнява нарежданията му. Истинско съзаклятие против човека, бих казал, ако не бе измислено за сигурността му.
Опитвах и с такъв номер: отварям херметичния люк на тренажерната, а тренажерната е едно от съвсем редките места на Р–19, където съществува известен риск за здравето ми, и викам, сякаш едва сега съм се сетил: Коро, бягай ми донеси чаша вода! Другите трима също са по някакви „задачи“. Тичай, говедо, викам на Коро, но той ме е хванал вече за лакътя — внимателно, грижливо, а с хватка, която може да ти откъсне цялата ръка, ако много-много настояваш да я освободиш. И не ме пуска да вляза, докато не е пристигнал някои от колегите му по служба. Чак тогава се упътва да ми донесе исканата вода. Повтарях това с четиримата във всички комбинации — установих само, че идваше, за да влезе с мен в тренажерната този, който се намираше в момента най-близо.
Да, вътрешната им организация работеше безупречно, а не можех дори да се възхитя от гения на създателите им. При други обстоятелства може би… но при спокоен полет никак не е приятно да бъдеш обсаждан от една такава машинна банда! Не бих се учудил, ако Нила се е самоубила, за да избяга тъкмо от тия мили, търпеливи и равнодушно неумолими Коро, Тоби, Моно, Лосо. Та един от тях винаги е присъствувал дори в младоженската им спалня, готов навярно и да се намеси, в случай че се самозастрашат с прекомерни страсти.