Днес в тренажерната дежуреше Лосо. Стоеше там като страж и като съвест, но това не ми попречи да навия часовника на шлема за цели три часа.
Според стандартния правилник самият тренажерен скафандър прекратява цялото представление най-късно след един час — един час ти се отпуска на ден от това съмнително удоволствие. Онзи ден обаче случайно открих, че часовниковият механизъм в шлема е деблокиран, със заличена програма. Алек Дери ли беше направел това? И как така не са открили повредата при повторното зареждане на Р–19 за полет? Или са я оставили нарочно?
Специалното кресло едва-едва ме побира — не е конструирано за такива дългучи. Меко е, безкрайно меко, но все пак трябва да пъхнеш краката и ръцете си в специални бандажи, защото почнеш ли да буйствуваш — отгде да знаеш какво ще ти се предложи тоя път? — като нищо можеш да направиш поразии около себе си, че и на себе си. Шлемът е на главата ти, импулсните биотокове запяват на вълната на твоя мозък, тихите хипнотизирващи звуци също подготвят толкова критичното ти иначе сиво вещество за калейдоскопната игра на холографската апаратура…
Разбира се, би било съвсем невъзпитано от моя страна да занимавам когото и да било с моите преживявания в тренажерния скафандър. Това не са родили се в мен преживявания, които биха могли да говорят нещо за моето състояние, да носят някакъв смисъл в себе си. Те са ми натрапени отвън, а виденията са, както казах, произволни съчетания на изскачащи от един лотариен автомат, наслагващи се един върху друг и един след друг различни филмови кадри. В повечето случаи това, което гледаш, е такава безсмислица, че те оставя равнодушен и под шлема. През другото време обикновено преживяваш разни кошмари: пропадаш в бездънни пропасти на необитаеми планети, криеш се от неизвестни чудовища, които явно само теб търсят, плуваш в езера от магма и се пържиш до припадък в нажежения си скафандър, блъскаш си главата да разгадаваш тайните на някаква непозната, но много опасна материя, изследваш смъртоносни микроорганизми. Изобщо да изживееш нещо приятно е наистина като да изтеглиш най-голямата печалба от лотария, а след като излезеш от тренажерния скафандър, трябва да се преобличаш, защото бельото ти е мокро от пот. И часове са ти нужни, за да се изцедят напълно кошмарите от кокалите ти. Но медицината изглежда има право: един час ужаси отвреме-навреме действува доста съживително на застрашената от депресии нервна система, намираща се постоянно на ръба на сенсорния глад. Човек винаги е изпитвал потребността да бъде другаде, в друга действителност — тренажерният костюм обаче му казва утешително: ето виж каква друга действителност те очаква. А за да не го отблъсне съвсем, понякога му спусне и едно печелившо билетче: някое забавно, най-често любовно приключение на сетивата. Но аз мисля, че не това е накарало Алек Дери да деблокира часовниковия механизъм на шлема, а странната хазартна надежда за „голямата печалба“ — особено примамлива в тази визионна лотария, понеже е не само неизвестна, но и предварително невъобразима. Ето защо никой от астропилотите не бе докладвал досега, че е възможно да се злоупотребява с тренажерния скафандър.
Своята голяма печалба в тренажерната аз изтеглих днес, някъде към втория час.
Започна се с това, че най-после успях да се измъкна от някаква действителност, пълна със смътни удоволствия и с определени страхове, с хубави неща — не помнех вече какви, но и с ужасни трагедии, които също не помнех. Изобщо не помнех нищо точно, а състоянието ми беше такова, сякаш се измъкнах от някаква джунгла, сладостно упойваща ме с гниенето си, а едновременно с хиляди зверове, искащи смъртта ми.
(Разбира се, заимствувам подобни сравнения от старата земна литература и от документалните филми.)
И така, озовах се на някаква слънчево-зелена поляна. О, колко зелена беше! Такъв зелен цвят през живота си не бях виждал. Водата в рекичката насред нея също се зеленееше от отраженията на лъскавата трева. Въздухът представляваше един безкраен зеленикав кристал, небето над мен преливаше във всички нюанси на зеленото. Проснах се върху тревата да си почина и си казах: мама трябва да види тая трева, да вземе семе от нея, как е възможно да е толкова мека и нежна, а същевременно да има такива дълги, изправени стръкове и… дори да не се поклаща! Тогава усетих, че над мен не минаваше нито лъх, въздухът наистина като че ли имаше застиналата прозрачност на кристала. Е, това е място за почивка, казах си, добре че успях да се измъкна! Помъчих се да си спомня откъде в същност съм се измъкнал, но то като че ли щеше да ми струва лоста усилия и го отложих за после. Да си почина първо! Помислих си още, че би трябвало да съм жаден — устата ми лепнеше от сухота, а не ми се пиеше. Жалко за хубавата зеленикава вода в рекичката, толкова чиста така радостно бляскава, която… не течеше.