Замислих се, треперейки от студ, какъв отговор очакваше той и си спомних една от комично-чудатите му тези — апории май се казваха, която твърдеше, че за да стигнеш до своята цел, ти трябва да изминеш най-напред половината от пътя към нея, но преди това би трябвало да си изминал половината от тая половина, а преди това половинката от тая половинка и така нататък — до безкрай. С което той доказваше, че изобщо нямало да тръгнеш, че изобщо не съществува движение. Отвърнах му:
— Ти си прав: наистина не сме изминали половината от пътя си и сигурно никога няма да изминем тая половина, но то е, защото никой не знае къде лежи краят на пътя ни. Повярвай ми, Зенон от Елея, доста попътувах из Космоса и с очите си видях, че светът не е нито единен, нито неподвижен, а тъкмо обратното. Впрочем, извинявай, ти беше казал и да не вярваме на очите си, нали? Вие там, в Елея, изобщо май не вярвахте на сетивата, само с духа си търсехте истините — прекъснах се аз и се заувивах, вече съвсем премръзнал, в дрипите на своя скафандър.
Но вятърът веднага ги раздухваше, щом пуснех ръката си, за да притисна някой друг край. И продължаваше да пълни ушите ми с полифоничната си песен. А заедно с това ме изпълваше и с досада. Отгоре на всичко отнякъде се появи някакъв доста обезпокоителен облак. Далеч беше, но вятърът бързо го носеше право към нас.
— Като си пътувал толкова из Космоса — не се предаваше старецът — и като си срещнал толкова противоречия, не си ли си помислил, че тъкмо нашите сетива със своите несъвършенства карат природата да изглежда такава, че тя не може да бъде чак толкова противоречива, така пълна с взаимноизключващи се неща?
— О, знаеш ли — възразих му с нарастващо нетърпение. — Вселената е безкрайна, а щом е безкрайна, неминуемо ще бъде пълна и с противоречия.
— А преди взрива? — запита той с дебнене в гласа си.
— Какъв взрив?
— Вие го наричате „Големия взрив“. Нали учените ви твърдят, че е имало първоначален взрив, от който са се разлетели и образували сегашните светове? Тогава именно Вселената беше единна и неподвижна.
— Ти и това ли видя от тоя връх — викнах аз, но собствената ми ирония се удави в хора на ветровете, който бе се превърнал в хор от аварийни сирени. — Не всички учени смятат, че е имало първоначален взрив. Моят баща…
Облакът ни връхлиташе с бясна скорост и като че ли не беше облак, а черна и твърда плоскост с назъбени остри краища, насочили се право към гърлата ни.
— Зенон — извиках аз ужасен и инстинктивно се наведох. — Какво е това?
— Безсмислено е — усмихна се той е каменните си устни. — Когато си на върха, колкото и да се навеждаш, всичко ще бъде под тебе.
В следващия миг облакът отряза главите ни.
Около мен, под мен, над мен се стелеше един и прозирен, и непрозирен, и плътен, и недокосваем мрак. Сред него висеше главата ми, но беше жива, защото мозъкът ми се гърчеше от болката в прерязаното гърло.
— Уплаши ли се от Нищото?
Главата на Зенон Елейски висеше по същия начин — един сиво-бял камък сред черната безтегловност на облака.
— Не — излъгах аз. — Но това не е никакво Нищо. Боли ме гърлото, а Нищото не може да предизвиква болка.
— Браво — похвали ме той. — Ето че си научил добре отрицателната диалектика! Защото в същност аз нея съм изобретил. Ето че си разбрал, че тази болка си е в теб и си е от теб, както насекомите, които те подгониха към върха. Защо тогава не искаш да признаеш, че по същия начин стоят нещата и с пространството? То е само в нашите усещания. Ако то съществува реално и самостоятелно, къде ще се намира? Ще трябва да се намира или върху друго пространство, или вътре в някое друго, другото в друго и така нататък, пак до безкрай.
— О, моля те — изстенах аз съвсем непочтително. — Тия спорове ги води с баща ми, мен не ме бива във философията. Ти на мен ми кажи само защо са ти отрязали главата. Това не разбрах добре, когато четох биографията ти.
— Защото тя си позволи да оглавява един заговор срещу тиранина на Елея.
— Ааа, видя ли! — възтържествувах аз и щях още нещо да му кажа, нещо, което си беше вече мое откритие, едно важно откритие, направено в този миг, в който обаче… ме събуди втората разбуждаща система на тренажерния скафандър.
Мъчително дълго трая връщането ми върху ложето в тренажерната. Много ми се искаше поне да доизрека своето откритие, а вече бях го забравил. Докато всичко останало помнех, макар то да ми беше чуждо като мисъл и въпреки че мозъкът ми сякаш се бе разцепил на две половинки, които сега полека се приближаваха една към друга, както се приближават за скачване два космически кораба в пространството. В това пространство между тях още продължаваха да висят главите на Зенон от Елея и Зенон от Икар, но не можеха да си кажат нищо повече. Когато скачването на двете мозъчни половини завърши, аз казах на психоробота, който търпеливо бе изстоял трите часа край мен: