Съвсем съм смазан. В тренажерната не смея да влизам повече, всички други развлечения са ми не по-малко противни. Все още играя понякога шах като опит за забрава, но психороботите ме бият на поразия. Нито веднъж не успявам да постигна вече победните за човека пат или вечен шах. И Р–19 отново ми отесня — внезапно, сякаш бях нахлузил на главата си детски шлем. Ходя насам-натам без всякаква нужда, удрям се в стените, загубил чувство за равновесие, и всичките ми стави крещят от болка в тия хаотични движения. Да, нещо лошо става с мен, а се боя да не стане още по-лошо. Най-разумното е да насоча кораба към Икар, да го пусна на максимална скорост и да легна в анабиотичната камера. Но това, с камерата, вече не съм в състояние да направя. Онзи ден видях Нила. Както проверявах за кой ли път климатичната инсталация, изведнъж чух един тих смях. Тих и откровено подигравателен. Можете да си представите как се реагира на такова нещо, след като знаете, че на кораба няма друг човек!
Обърнах се — Нила! Наднича сред плетеницата тръби на регенераторния сектор и ми се хили. Аз не веднага забелязах, че всред тръбите висеше само нейната красива глава, дори не и цялата й глава, а само лицето й, обрамчено от буйна руса коса. Скарах й се — на шега, разбира се, да я омилостивя:
— Кой те пусна с такава коса? Няма ли за теб астропилотски правилник?
Тя присви очи; синьо-зелени електрически искри, като при късо съединение, заизскачаха от тях.
— Повредена е климатичната инсталация, а не мога да я оправя — рекох й. — Ще се задуша накрая.
Обърсах с длан челото си, но не за да й демонстрирам колко е задушно. Потта наистина ручеше по него, та веждите ми не успяваха да я задържат или отклонят.
— Така почва — отвърна ми тя и се изсмя злорадо.
— Какво?
— Най-напред се поврежда климатичната инсталация. Затова си ела още сега в камерата.
— Какво започва? — изкрещях й, а тя ми рече „Глупак!“ и изчезна.
Сега чак осъзнах, че тя никога не бе имала дълга коса и че устните й не се движеха, но въпреки това аз бях чул ясно произнесените думи.
Разбира се, след такъв разговор и дума не може да става да влизам в анабиотичната камера — там, където бе изгоряла в невидимите пламъци на кислорода една буйна човешка красота.
Докато Алек е полудявал в тренажерната, за да полудее окончателно, когато е излязъл от нея.
Не бива да влизам повече. Ей, Лосо, Тоби, Моно, Коро, чувате ли, дяволи автоматични, няма да ме пускате повече в тренажерната! Нали се грижите уж за здравето ми!
Трябва да се успокоя. Нужно е да се успокоя, за да взема някакво решение, а ми е невъзможно. Щом легна и направя най-напред отпускането на мускулатурата — него също не постигам както трябва, — точката, която съм си избрал за фокусиране на погледа, изведнъж оживява. Превръща се в гадно влечуго или в птица, която бие окървавените си криле в стените, или едновременно и в птица, и в змия — главата на птица, тялото на змия, или обратното: тумбесто птиче тяло, лъскаво като глобус, с лъскави змийски люспи, а от него се източва една дълга, дълга шия, не шия, а змия, завършваща накрая с лешоядски клюн. И този клюн посяга към мен, а аз се свивам и от цялото ми йогистко отпускане не остава нищо.
Вчера видях и баща си. Признал своето поражение, бях тръгнал към автопилота, за да сменя курса. И точно над автопилотския пулт се залюля кабинетнобледото философско лице на баща ми. Беше много тъжно и ме гледаше с укор. Не знам за какво ме укоряваше, искаше ми се да се досетя сам, затова не го запитах. Отново сърцето ми се сви, всичките ми кръвоносни съдове се свиха, а потните жлези — обратното: зинаха като вулкани и заизливаха своето студено съдържание.
За какво ме укоряваше, татко? Впрочем, все едно! Бащите винаги носят в себе си някакъв укор спрямо синовете си, синовете винаги крият някаква вина спрямо бащите си. Лошото е, че не успях да променя курса, защото след като ти изчезна с тоя болезнено благ укор, в мен възпламна отново синовният инат. Ще взема накрая да ви изпратя само кораба, а аз ще изхвръкна от него с аварийния патрон.
Видиш ли, татко, че все пак сте успели да ми вдъхнете мъничко и от вашето чувство за отговорност! Дори в това състояние се сещам, че не е съвсем почтено спрямо вас да жертвувам цял един разузнавателен кораб, па макар и от поостарелия клас „А“, за едно глупаво самоубийство. Би могло и по-евтино да се направи. Само че ще трябва по-напред да се справя с тия четирима паяци, дето щях да ги изучавам.