Две впръсквания в ноздрите с психотон прогонват за час-два змиите и гущерите, и птиците от стените, и хилещите се познати и непознати мутри, увиснали по частите на кораба като старояпонски лампиони-дракони. Предотвратяват още аварийната торпила да се превръща в гигантски крокодил, когато се приближавам към нея, както стана първия ден. Дори ме правят способен да разсъждавам над странния факт, че виденията ми са съвсем същите, каквито са били виденията на полудяващите и преди хиляда години. Толкова малко ли сме се променили в най-вътрешната си същност, че пак влечугите са, които най-много ни плашат, макар изобщо да не сме виждали тия безобидни животинки другаде, освен на учебните филми? Изглежда в ерата на влечугите, пълзящите и летящите, като птеродактила, човекът е ставал човек, та така незаличимо е заседнал техният образ в клетъчната му памет.
Но изглежда, че и суетата ми е незаличима, щом въпреки всичко отбелязвам това си наблюдение в бележките към дисертацията си. Разбира се, че ми е съвсем ясно моето състояние, и диагнозата, твърде банална, ми е позната, и средствата за резултатно лекуване стоят на разположение в диагностично-лечебната клетка на кораба. Но аз нямам никакво намерение да се връщам на Икар, за да кажа разкаяно на Терин: Вие излязохте прав, учителю!
Коро ми помага да проверя изправността на торпилата. Все край мен е тоя осмокрак звяр и явно е изпълнен с подозрение. Затова аз прекалено усърдно проверявам всички възли, макар да ме интересува само пусковата уредба, която ще ме изстреля навън от омагьосания, пълен с гадни животинки и още по-гадни лица Р–19. И му дърдоря непрекъснато:
— Много сте ми умни, но не усещате опасността. Ще я познаете, когато вече е настъпила, защото сте си едни машини и толкова! Само човекът може да я предусети, дълго преди тя да се е приближила действително. Затова торпилата трябва да е готова. Ще ме изстреля напред, пък вие после ще откарате кораба на Икар.
Ей такива неща му дърдоря, като се старая да изглеждам съвсем спокоен. Той, естествено, нищо не разбира — за разговор с психороботите си има строго определен речник със строго определена граматика, която единствено може да вкара думите в холографското им съзнание. Но всички астропилоти разговарят така с психороботите си, не само защото се привързват към тях, а и заради потребността си от контакт с друго същество.
Впръсквам си още мъничко психотон в носа и лягам, за да опитам своя ковчег, който ще носи тялото ми из прашните простори на Галактиката, докато не попадне в крематориума на някоя звезда. Приятно се лежи. Затварям очи — смъртта, естествено, не успявам да си представя, но в мен се разлива като топлина и като светлина ликуването, че съм намерил начин да надхитря психороботите. В аварийната торпила няма място за тях, самата тя е почти психоробот. В нея всичко е автоматично, защото тя е определена само да те изнесе на някоя орбита и там да чакаш в замразено състояние, докато те приберат. А най-хубавото е, че може да се задействува и отвътре. И че психороботът не е програмиран да решава има ли човекът право да влиза в нея или не. Те решават това само когато са открили непоправима авария, свързана с разхерметизирването на всички помещения, а човеците не са в състояние да напуснат кораба. Тогава сами натикват екипажа в торпилите.
Та можеш да престанеш да ми се подиграваш, Нила — аз също открих един свой начин да избягам от психороботите.
Мисля си още как веднага след излитането да повредя анабиотичната апаратура, а после и сигналната уредба, защото такова е предназначението на тия торпили: да те замразят за две десетилетия и да проглушават през това време Галактиката с мощния си предавател, че в тия и тия координати, на такава орбита, се намира седемдесет-осемдесет кила скъпоценна материя, която чака да бъде прибрана.
Колко хубаво би било, ако не трябваше повече да отварям очи, а да си остана така в меката като въздух камера на торпилата и да спя, да спя, но ще трябва да ги отворя още веднъж, за да променя курса на кораба. Ще трябва да си наложа това още не малко усилие — не малко, защото щом отворя очи, сигурно пак ще ме връхлетят зверовете и лицата. А от самата мисъл отново почва да ми става задушно, да ме стягат гърдите, да се свива до острие сърцето ми, до острие, което се забожда в лявата страна на гръдния ми кош и тъкмо тогава, когато се напрягам да вдигна станалите оловени мои клепачи, на челото ми ляга нещо много леко и много нежно, излъчващо безкрайно приятна прохлада. Стискам клепачи, стискам челюсти, мъча се да позная с въображението си какво е, но то явно е различно от досегашните кошмарни видения и се усеща досущ като женска или детска ръчичка. А когато тая ръчица почва да ме гали, задухата също се разсейва, тежестта в гърдите ми намалява, сърцето възвръща истинския си обем, въздухът става необичайно свеж и аз решавам още дълго да не отварям очи. Но ето че макар и безплътно нежно, като насън нежно, Хелиана Доля-Морени ми казва с един изненадващо действителен глас учудващо действителните думи: