— Не бива да правиш това! Моля те, недей! — Прохладата минава няколко пъти по челото ми. — Ние имаме нужда от теб.
— Хели! — извиквам аз и навярно съм счупил някакъв рекорд по широко отваряне на очи. — Хели?
Тя се усмихва, но за разлика от всички лица, които досега ми се бяха явили, няма подигравка нито в усмивката, нито в очите й. Няма и укор. Само една усмихната болка.
— Обещай ми! Ако не можеш повече да издържиш, върни се на Икар. Никой няма нито да ти се сърди, нито да те подиграва, загдето не си изпълнил задачата си.
Разравям бързо медицинските си познания и се мъча да определя дали видението ми е възможно. Не, в такава реактивна, почти шизофреноподобна психоза, когато самата психотравма се преработва в психоза, е немислимо да се появи видение, носещо чувството за щастие. Или поне на медицината не е известно такова явление. Или поне на мен не ми е известно то. Но щастието си е щастие и то ме прави палав като момче.
— Целуни ме — казвам. — Ако ме целунеш, ще ти обещая!
Тя се колебае, а аз усещам, че ще го направи и затаявам дъх, и знам, че нищо няма да ми струва да й го обещая, защото от мен вече се е изпарило всякакво влечение към смъртта. Тя се колебае като смутено дете, после ме целува по бузата, с мокри устнички, също както целува дете. („Зенко, тебе най-много обичам.“)
— Истински — казвам й. — По устните!
И протягам ръце да я прегърна, защото като озарение съм разбрал, че няма нищо, което да ми е било по-скъпо от това момиче, но то ме изпреварва. С неподозирана страст се впива за миг в пресъхналата ми уста и изчезва.
— Хели! — викам подире й. — Хели!
— Ти ми обеща — направо заповядва тя, но нито я виждам вече, нито я усещам. — Хайде! Върви да промениш курса! Чакам те, Зенон, на Икар ще те чакам.
— Кажи поне, че ме обичаш! — мъча се и аз да изтръгна едно признание от своето прекрасно видение.
И тя ми отговаря пак с тоя изумяващо действителен глас някъде откъм тавана на сектора, в който се намира аварийната торпила:
— Обичам те, Зенон. Върни се!
Събужда ме Тоби. По-скоро, автоматът ме събужда, а Тоби присъствува и сигурно през цялото време е стоял на стража край ваната в анабиотичната камера. Но това пак не доказва, че той е именно контролния психоробот. Гласът на автомата безстрастно изрежда онова, което свети и на таблото пред очите ми: правилата за излизане от анабиотичния сън. Събуждането не е аварийно, така че нищо не ми припира да бързам. Тоби стои неподвижен и ням, автоматът невидимо си върши работата, а гласът му говори, че му е все едно дали аз се събуждам, или не. Смъртният застой е все още в кокалите и в мускулите ми, мозъкът ми е още само една буца лед, но процедурите съм принуден да направя, всичките и педантично — от измиването на криопротектора от тялото в съседната вана с разтворителя и едновременно изпиване на малки глътки на цял литър лигаво хладък витасал, през дихателните упражнения пред аерозолния апарат, та чак до обличането на определените дрехи от определената ниша. Камерата няма да се отвори, докато не ги извърша, а и Тоби навярно ще се намеси. Главните процедури по събуждането са минали още дълго преди да се събудя. Кръвта ми, обновена и натъпкана с препарати, тича като луда, та ме кара да се задъхвам, продухва с пот порите на кожата ми и когато бронираната врата най-после се разхерметизирва, при малко повече дързост, бих могъл да твърдя, че съм си предишният.
Мисълта, че може би съм лежал във ваната на Нила, не предизвиква кой знае какъв отзвук в студеното ми още съзнание, а това говори, че все пак не съм съвсем предишният. Естествено, вече ми е ясно в общи линии какво е станало, но още не съм в състояние да се разсърдя на моите психороботи, загдето си направиха все пак удоволствието да ме натикат в камерата. Сега повече ме занимава глупавият стремеж да изляза с достойнство от нея. Вратата се отваря почти тържествено, след като набирам бавно, но без колебание сложния шифър, който е в същност тест, проверяващ годността ми за самостоятелни разумни действия. С една обидена тържественост се опитвам да изляза и аз през нея, без да се олюлявам на омекналите си крака, без да удостоявам бдящия ревниво край мен психоробот с друго, освен с високомерно незабелязване.