И на него, както на анабиотичния автомат, разбира се, е абсолютно все едно дали го забелязвам, или не. Нали победителят все пак излезе той — той, в съюз с другите, в заговор с всички бордови автомати, с целия Р–19 от остарелия звезден клас „А“, който фактически представлява една също такава умна и равнодушна машина, решила да прави каквото на нея е изгодно, да, не се подчинява на човека, въобразил си, че е неин господар.
Ето че си спомням горе-долу и как се развиха нещата. Останалото ще ми го прожектират записите на психороботите, които в такива случаи документират всичко, с точност, на която всеки човек бе могъл да завиди: де да можехме и ние така да документираме в себе си своите действия!
Да, Хелиана е моето щастие, което ме понесе на крилете си към командния пулт, за да променя курса! Трябва да съм бил много зле. В мозъка ми лениво се размразяват предишните учени думи: това си е било чист параноиден синдром… получената в тренажерната психотравма… откритието, че съкровената цел на полета ми е била също измамна… клаустрофобията… конфликтът, предварително заложен, с психороботите… при развитие на подобна психоза психотравмата остава в разбираема връзка със съдържанието на налудните мисли и халюцинациите… Но каква връзка имаше любовното обяснение на Хелиана с психотравмата? Ще трябва да поизмъча после медицинския колектор! Не, едва ли ще открия нещо подобно. Ако обявя откритието си… глупости, няма да ми повярват, пък и ще трябва по-изоснови да се изследва моето отношение към момичето. Полудявайки, аз го обичах до полуда. Освен ако това е било… но не, сигурен съм, че в цялата световна медицина няма регистрирани любовни халюцинации при клаустрофобия. Така че бих могъл да се гордея…
Но такова щастие не може и да се изживее наяве. Още усещам целувката на устните си, въпреки трийсетдневната ледена упойка. Навярно затова ударът е бил двойно по-силен: когато си се втурнал ликуващ в командния сектор, за да изпълниш незабавно обещанието си, когато си позяпал опиянен звездите, когато си се взирал с щастливо нетърпение в координатния екран, изведнъж да установиш, че тия проклети машини, които вече са те довели до полуда, са ти погодили и един генерален номер: отвели са кораба точно в обратна посока! Автопилотът изобщо не е реагирал на твоята дълга и грижлива настройка след излитането ти от Икар, или пък по най-подъл начин тихомълком е променил отново курса, без да ти сигнализира за отклонението, тоест върнал е кораба на оня курс, даден му още от Икар!
Останалото мога да си го гледам, колкото си искам на рекординга, след като произнеса магическото заклинание: „Тоби, репродуцирай записа на тревога номер три!“ Може би един ден тази гледка ще ми се вижда забавна — засега тя ме изпълва само с апатичната мъка на победения. Защото на екранчето на рекординга един обезумял човек се хвърля с юмруци и с крака върху пулта на автопилота, юмруците му пръскат кръв, разранени в ръбовете на метала, от устата му хвърчат лигавите мехурчета на беса… Но дори и това не трае достатъчно дълго и не дава поне мъничко резултат, та и в полудата си човекът да съхрани малко достойнство. Коро, да, осмокракият Коро със спокойно превъзходство, с програмирани насилнически хватки вплита две от ръцете си пипала между ръцете и гърба ти, между единия и другия крак и те понася, както мравка понася огромен мъртъв бръмбар, защото ти вече си и мъртъв — аерозолното облаче упойка, изхвръкнало от четвъртия му крайник, вече те е превърнало в труп, готов да бъде замразен в анабиотичната вана.
Не е весела тази гледка, та не пожелавам никому да се види в такова състояние на екрана. И отивайки сега бавно към командния сектор, за да разбера какво става, аз знам, че никога, никога няма да простя на психороботите, справили се с мен като с глупаво, невръстно дете. И знам още, че няма спасителен бог ни за мен, ни за Алек, че сме заробени докрай от машините и че единственият изход от робството ни е търпеливо да се нагаждаме към тях, като едновременно с това продължим усърдно да си втълпяваме илюзията, че ние сме господарите.
Сега единият от господарите ми — автопилотът — властно ме позовава с аварийната сирена, но това не може да ме накара да хукна към него. Нека си трещи и вие, ще изпия първо една чаша вода. Пък и коленете ми още не стават за тичане. Но корабът е малък, така че колкото и да забавям хода си, все пак стигам. Натискам копчето, за да изключа досадната сирена. Тя не ме плаши, само ми досажда, защото след като и целувката на Хелиана се оказа халюцинация, макар и непозната на медицината, отново не горя никак от нетърпение да се връщам невредим на Икар. И тогава, заедно със сърдитото издъхване на сирената, в подложката, където електронният мозък на автопилота изплюва само фиша с координатите, за да можеш да ги сверяваш с показанията на дублиращите уреди, пада една синя микрошпулка. Очевидно е вложена по някакъв друг начин и е била свързана с изключващото реле на сирената. Но и любопитството ми още не се е събудило така, че да преодолее леността на апатията. Слагам я бавно в рекординга, звукозаписна е, видеозаписните са червени, и примигвам във вяло недоумение: