От Икар беше значително по-малък. Това установих след като поех риска за едно първо опипване с лазерния локатор. Диаметърът му бе около километър-два. Повърхност — гладка, скорост — будеща респект. Впрочем, респект будеше и великолепната точност, с която икарските астрофизици бяха програмирали както автопилота, така и цялата изследователска апаратура. Автопилотът беше намалил вече дотолкова скоростта ми, че имах на разположение още една седмица безопасно разстояние — седмица, в която трябваше да размишлявам какво да предприема.
Докато съм спял в камерата, уредите бяха уловили и записали последното излъчване на тялото. Моно ми предаде още и кода на вложените от баща ми в колектора предишни записи. Непрекъснато ги сравнявах — имаше някакви минимални разлики, които само електронен мозък можеше да установи, броейки сигналите, но те не ми говореха нищо. Тялото излъчваше около три часа с грандиозна мощ, стократно по-голяма от съвкупната мощност на всички предаватели на Икар, и млъкваше за седемдесет и осем наши дни. Разговаряше ли с някого или ей тъй си излъчваше за собствено удоволствие? Като всичките тия галактични звездни и квазизвездни източници, които пълнят Метагалактиката със своето безсмислено радиодърдорене?
Второто лазерно опипване не ми даде повече от първото. Още бях далече. Някакво черно топче се изтъркули за минутка на екрана и отново потъна в собствената си загадка. Горкият Икар, пак ще си остане излъган в надеждите да намери себеподобни! Но защо аз трябваше да си губя времето заради това?
А за какво ми е пък туй време, да ме пита човек! Травмата още лежеше в душата ми като натъртено и изтръпнало място. Докосването до него не будеше болка, будеше спомена за болката и предишното усещане за безсмислие. Очевидно трябва да бъдат премахнати тия тренажерни! Ще го предложа, щом се върна. Човек не бива да си създава и изкуствени халюцинации — стигат му тия, дето мозъкът си изплита сам! Така или иначе, не ми се губи време с тази топка и на третия ден аз решавам да я бомбардирам с нейните собствени сигнали. Ако има в нея нещо, което търси контакти, ще трябва да си рече, според мен, разбира се: Я па тоя, повтаря онова, дето аз съм му го казал! После и да се сети: Ами да! Точно така трябва! Ако прати нещо на своя си език, аз може дори да не го забележа. Но щом ми връща точно моите думи, значи ги е схванал като средство за контакт и по този начин ми дава да разбера, че е също така нещо, способно на контакт.
Трябваше да си го рече, но не си го рече. Три часа го масажирах с радиовълни — изцяло повторих неговия последен запис, но нещото продължи да си се търкаля по пътя, без да трепне и мускулче в дебелата му кожа. Казвам кожа, защото след това се осмелих вече доста продължително да го изследвам. Беше гладко като кожа и имаше почти същия отражателен и поглъщателен коефициент на човешката кожа. От какво ли ще е направено? Забранено е на такива като мен да кацат на други космически тела, изобщо всяко кацане се решава винаги от астронавигаторския съвет, но след като съм самичък тука, кой ще ме спре? Освен ако проклетите психороботи са програмирани да ме спрат. Не бих се учудил, баща ми и помощниците му едва ли ще пропуснат да направят това, след като отлично знаят колко уважавам законите на Икар. Една сондичка обаче бих могъл навярно още сега да му пратя — то изглежда ще продължи да си мълчи, докато не изтече определеният му срок.
Определеният? Не, драги ми Зеноне, този път наистина без всякакви илюзии! Макар да не си никак силен по астрофизика, общо взето знаеш каква е природата на периодичността при звездните излъчвания. Разбира се, тук липсва онази свръхплътност на квазарите, която обяснява малкия им размер, това изглежда по-скоро меко, но нека не го определяме веднага като една ритната от дядо господ към тоя край на Вселената кожена топка. Спокойно и трезво! Астрофизиците искат от теб да им занесеш подробно и обективно изследване. Изводите — те да си правят! Ти гледай само да не се бавиш излишно, защото сигурно вече се задъхват от нетърпение. Нали ги знаеш какви са — всеки камък, който прелети край Икар или изглежда малко по-иначе от познатите досега камъни, им отнема съня за цели месеци!
Впрочем, ти защо не можеш вече да се възторгваш като тях? Заради неопределимия смисъл на съществуването на всичко това ли? Или защото тек-хромозомът ти се чувствува ужасно самотен и е отчаяно агресивен, търсейки си еша из огнените, ледени и прашни пустини на Млечния път? Но нали агресивността е жажда за самоутвърждаване, за живеене? И още: едно постоянно любопитство към света? Е да, Зенон Балов, ти не си любопитен само към икарци и тяхната Земя, понеже всичко това вече е било. А пък сега се правиш на равнодушен, защото още студенее на устните ти въображаемата целувка на Хелиана? Но ако тя не е въображаема? Ако наистина е била? А нима не е била, щом успя да те върне към живота?