Ето тя те върна и той е хубав, тоя живот! И е хубав тъкмо заради съществуването на ей такива топки, в които може и да няма живот, но все пак има нещо странно, а то ще ти разкрие зад себе си законите на друго странно нещо, което пък е свързано с трето, и така нататък. Или ти е омръзнала безкрайността? Просто я забрави! Сега пред теб не лежи безкрайността, лежи най-завършената крайност — кълбото, скрило в себе си една тайна. А се живее хубаво и пълно, само когато има тайни. Та… да живеят тайните, Зенон Балов, първи човече, родил се извън своето слънце! Да живеят милиардите тайни на милиардите слънца!
След толкова дни бездействие у мен действително се събуждаше взривообразно жаждата за нови битки, така че на петия ден, достигнал границата на безопасността — разбира се, изчислена с оглед на нашите най-далекобойни разрушителни средства, — аз без всякакви медикаменти се бях превърнал в едно преливащо от весела войнственост човече, което едва се сдържаше да не се хвърли веднага в атака.
Жалко само, че излъчването бе се случило точно когато проклетите паяци са ме приспивали в камерата! Сега топката е толкова безмълвна, че ме налитат съмнения да не би излъчванията да са идели от другаде. Пак ги сравнявам, графично и звуково, с предишните, пак ги изсипвам продължително върху й, тя пак мълчи и аз се приготвям за работа, мъчейки се да потуша пламъка на нетърпението си. В главния колектор на Р–19 е заложена, разбира се, една задължителна програма за изследване на нов космически обект. Вадя си фотокопие и го окачвам над командния пулт, та да ми е винаги пред очите. Вдъхновението си е вдъхновение, инициативността е също важна, но една такава програма е съхранила опита на няколко поколения астронавигатори и не бива да бъде пренебрегвана, колкото и мудна да изглежда, колкото и излишно предпазлива.
След една доста сложна маневра, в която основната работа извърши Тоби, така че съм готов да му простя някои неща, аз облетях топката, огледах я, колкото можех, отвсякъде, не видях кой знае какво повече по нея от това разстояние, после изравних собствената си скорост с нейната и легнах успоредно в нейния път. След това пуснах първата сонда.
Снарядът, със собствен импулсен двигател, е програмиран също така предпазливо, та моето нетърпение отново е подложено на изпитание. Той описа най-напред две осморки около топката от такова разстояние, че на екрана, въпреки холографския лазер и инфрачервения телеобектив, цял ден трепкаше само едно размазано сиво-черно петно. Но описвайки своите прекалено широки осморки, снарядът все пак се приближаваше до тялото. Заедно с това се проясняваше и картината на екрана. Аз трескаво записвах собствените си действия в тяхната програмна последователност — наблюдаваното се регистрираше многократно от уредите — и чувствувах как отново се зареждам с нетърпение и надежда. Повърхността на топката, естествено, не беше кожена, но се оказа не по-малко озадачаваща. Някаква тъмна пореста материя; от досадното разстояние на страхливата сонда тя много приличаше на регулит (не това бе необичайното обаче, тъй като регулитът покрива повечето мъртви планети!), беше като че ли отлята в осмоъгълни клетки от значително по-твърд материал, навярно дори метална сплав.
— Е, ха добра среща! — рекох аз с пресъхнало гърло, изключвайки автопилота на сондата, за да я поставя под свое управление. Исках да я пратя по-близо, отколкото бе програмирана. — Ей, октоподе, какво ще кажеш, а? Какво можеш да кажеш, осмокрака машино, не случайно програмата за космическите срещи ви изключва вас, психороботите, от тях! Кой знае какви каши ще забъркате, ако ви пусне човек да го замествате в такива случаи. Ето, мислиш, че не усещам ли как вече си решил в паешкия си мозък, че това е телескопска антена, опъната върху астероид. Такива осмоъгълни клетки има колкото си щеш в природата, така че не бързай, глупако! И на Земята един куп кристали имат осмоъгълна решетка!…
Сондата послушно влезе в юздите на телеуправлението. А аз продължих да си дрънкам така на Тоби, като измислях разни обръщения, за да не го задействувам с произнасяне на името му. Бях му простил вече всичко, дори и заради възможността сега да говоря някому, докато внимавам да не разбия сондата в тялото и да направя някоя беля. Защото — ни на игра и ни по време на обучението си — не бях управлявал никога изследователски сонди. Добре че Коро, който сега е застанал от другата ми страна, има такова управление в търбуха си и непрекъснато ми диктува операциите. Останалите два робота вече усърдно проверяват всички жизнено важни възли на кораба и го привеждат в бойна готовност. Никога не съм произнасял с по-голямо удоволствие някакво нареждане. Това, бойната готовност, се оказа велико нещо! Разбира се, моята войнственост е миролюбива, ако може да съществува такъв психологически парадокс. Аз нямам желание да воювам с тоя астероид ли е, болид ли е — на такова най-прилича, аз горя от желание това наистина да е антена и да разговарям с нея, не с моите машинни паяци.