— Но пък каква антена би било това, а, момчета! — обръщам се аз вече към двамата, вперил немигащи очи в контролното екранче на сондите. Зеленикавата топчица бързо се приближава към астероида — вече така го кръстих, въпреки гладката му форма, след като пълнежът на осмоъгълните метални клетки ми заприлича на регулит. — Каква антена, а! Колко беше диаметърът? Хиляда двеста осемдесет и три метра и осемнайсет сантиметра! Ако си нямаш друга работа, Тоби, изчисли каква повърхност ще има кълбо с такъв диаметър и си представи тогава каква антена ще е това…
Тоби няма нужда да го изчислява, защото изследователските автомати отдавна вече са нанесли точния размер на тялото, всичките му параметри: обем, маса, повърхност и така нататък, а при произнасянето още веднъж на думата „антена“ аз направо изтръпвам. Та нали тази антена сега улавя радиовълните, с които управлявам сондата! Към какъв ли страхотен мозък ги препраща в центъра на астероида, който сега спокойно обмисля как да накаже смутилия покоя му нахалник?
Ето че пак развинтих фантазията си! Дотолкова, че несъзнателно почнах да се самонапомпвам със страх. Впрочем, малко предпазливост наистина не е излишна. Кой го знае какво чудо е това! Регулит обаче не е! Сега вече се вижда съвсем ясно, че материята в металните клетки не е ронливият планетен слой, а по-скоро някаква замръзнала в космическия студ ситно пореста пемза. Ех, как ми се иска сега една геоложка сондичка да ми донесе няколко килца от тая материя, че и парче от решетката!
— Момчета, дали ще го заболи, ако откъснем парченце от него? — питам аз роботите и се смея, но смехът ми е доста нервен. — Да спазваме програмата все пак, а? Разбирам нетърпението ви, но не става дума само за собствената ни кожа. Целият Икар стои сега зад нас. Макар и той да си е глътнал езика така, че квантче вълна не изпуска…
Разбираемо е, че сънят бе ме напуснал окончателно. Не си позволявах да заспивам за повече от час чрез електросън, та се чувствувах вече доста изтощен. Налагаше се да си дам почивка. Програмата отдавна я предвиждаше. Върнах сондата на борда — повече тя не бе в състояние да направи, разпределих психороботите по местата им за бойна готовност от първи порядък и се самоприспах за цели дванадесет часа. Естествено, при най-малка опасност щяха да ме събудят. Но не ме събудиха и когато станах, трябваше дълго да се разсънвам. Бях попрекалил със спането, та след като изтече от мен отровата му, аз отново изпаднах в прежната еуфорична бодрост, заплашваща да ме подведе към лекомислия.
2
Тялото не бе благоволило да се обади, а сънят не бе ме обогатил с кой знае какви нови идеи. Да кацам ми бе абсолютно забранено. Да пратя досега събраните данни и да искам съвет от Икар — също, защото то би означавало да го потърся с целенасочено предаване, което би издало посоката на местонахождението му. Да бомбардирам топката в дълбочина с гама или други твърди частици, за просветляване и провокация, не се разрешаваше на разузнавач от моя разред, когато съществуваха съмнение съответното тяло да не е от природен произход. Можех да си позволя само още да откъсна едно парченце и да се прибирам. На Икар щяха да решат какво да се предприеме по-нататък; думата щеше да има втората експедиция с повече средства и пълномощия. И макар примерната програма да не ми разрешаваше изпращането на геоложка сонда, преди да съм извършил един куп други дребнави процедури, аз реших отново да бъда непослушен икарец.
Какво може да е това, разсъждавах аз гласно, а тъй като не се обръщах пряко към психороботите, те не ми и възразяваха. Ако е действително антена, тоест ако е подобен на нашите радиотелескоп, то по нашата логика може да се допуснат три варианта. Първият е: тялото е космически кораб, астероид-звездолет, подобен на Икар, а това е приемателно-предавателната му антена. Икар също е опасан отчасти с такива и общата им площ не е много по-малка. Но пък освен осмоъгълните кутийки на антенната мрежа по него не се забелязва нищо, което да би приличало на входно-изходни съоръжения, колкото и да са замаскирани. Доста грижливо бях обгледал цялата мрежа, кутийка по кутийка бях я заснел, проявявайки необичайно търпение и методичност, и не открих никъде нищо друго. Бях пуснал накрая изследователския снаряд да облети астероида само на хиляда метра височина. Кой уважаващ себе си космически кораб би позволил някому да се приближава на такова разстояние, без да знае намеренията му? Не само Икар, и моят стар Р–19 автоматично би взривил всекиго, който би дръзнал да дойде на хилядократно по-голямо разстояние, ако предварително не сме се споразумели за това.