Вторият вариант… да, от втория вариант, който си съчинявах гласно, можеха да те побият тръпки. Този астероид, момчета, плашех аз психороботите си, не е никакъв астероид, а автоматична разузнавателна сонда, като тая сонда, дето сега пак си я прибрахме. Тя си лети по програмирания път, събира каквото може да улови в мрежата си и периодически го изпраща някому. Ясно ли ви е? Пита се в задачата: Кому? А ако имахте и въображение, бедни мои машинки, можехте да си представите какъв ще да е тоя, който си пуска из Галактиката автоматични сондички с такива размери.
Не вярвате ли? И на мен не ми се вярва. Това ще рече съвсем пък на нас да приличат, нали? Дори и третият вариант да е: космически радиомаяк или отражател, или междинна препредавателна станция… изобщо все неща, които принципно ще бъдат същите като нашите начини да изучаваме Космоса, да се движим и съобщаваме в него. Затова, мили мои… (бях станал необичайно добър към психороботите си — какво ли не прави опасността!) — затова, осмокраки юначета, нека обуздаем прастарите си човешки мечти за среща със себеподобни! Да си кажем за сега като истински учени, че това е само едно неизвестно по структурата си космическо тяло, да се опитаме да надникнем в устройството му и учтиво да му кажем „довиждане“!
Избрах от най-малките геоложки сонди. Докато не знаех поне приблизителния състав на веществото му, не можех да си позволя да го боцкам надълбоко. Освен това повърхността му изглеждаше еднородна навсякъде, така че беше безразлично от кой край ще взема пробата. Тялото нямаше собствено магнитно поле — това бях установил вече, та нищо не усложняваше запрограмирането на сондата. Оказа се, че Коро бил изобщо отговорникът за всички сонди и великолепно си знаеше работата. От мен се искаше само да дам алгоритъма, но и за него съществуваше в задължителната програма примерен модел. И ето че сондата — едно четирикрако машинно зверче с кръвожадни свредели, със захващащи, събиращи и измерващи устройства — излетя като нетърпелива моя въздишка към астероида.
Движех я с минималната възможна скорост и се чувствувах преизпълнен от удоволствието, че се справям така леко с неща, които никога не бях вършил, че е възможно да не съм съвсем загубен за науката. Ето на, макар и пълен дилетант, досега общо взето сполучливо изпълнявах изследователската програма. Икарци не ще имат основание да ме укоряват, а аз бих имал основание само мъничко да съжалявам, че всичко мина така безопасно, като че ли съвсем без премеждия. Но опиянявайки се от новото си самочувствие, налетях и на първото премеждие.
Като включих телеуправлението, за да направлявам лично сондата, тя неочаквано отказа да се подчинява. Летеше по инерция след първия импулс на двигателя си, а на екрана и без пресмятания можеше да се познае, че ако кара все така, не ще улучи астероида. Въртях ръчки, натисках копчета, удрях по контролната апаратура, плувнал в пот от притеснение. Навярно знаете какво е да се притесняваш в бронирания скафандър. Все пак не бях намерил куража дотолкова да не се подчинявам на устава, та да не облека за тия изследвания аварийното облекло.
— Коро, братче, помагай! — изпъшках накрая, но Коро не възприе моя зов за помощ.
Стоеше изправен на двата си задни крайника, провесил останалите шест като пречупени. Така стоеше от другата ми страна и Тоби. Ужасът влетя в скафандъра ми като ледения полъх на вакуума. Какво бе извадило от строя сондата? По дяволите и сондата! Но тия двама верни мои помощници? Бранеше ли се астероидът по някакъв невъзприет засега от мен начин? Прекъснал ли бе с нещо моята връзка с тях и сондата? Но нали приемателната апаратура щеше да ми издъни главата със звукови и светлинни сигнали в мига, когато зарегистрираше и един квант само излъчване от тази посока?