— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?
Стиснах очи, отворих ги, през скафандъра не можех да се ощипя, както правят някои, за да се уверят, че не сънуват — гласът ми беше познат и непознат; можеше да бъде на Майола Бени, на Хелиана, на Нила, можеше да бъде и на съвсем друга жена, а ми звучеше познат, защото толкова време не бях чувал женски глас. Но стига вече халюцинации! — рекох си и станах, за да ида да си впръсна някое по-сериозно лекарство. Преди това обаче изключих репродуктора насред настойчивата му молба: „Отговори ми, нали ти си това? Вълната беше същата, по нея те познах, защо не ми отговаряш? Аз те чаках непрекъснато…“ Извадих шпулката с магнитния запис и след като се поколебах кой апарат да използувам, отидох в спалното помещение да я вложа в поливизора. И отново същият гальовен женски глас, с една малко равна нежност в него, с леко архаичен изговор на думите:
— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?…
Явно нямаше нужда да си впръсквам дори и психотон. Върнах се, взех ролката с графичния запис, репродуцирах и него в преобразователя. Същото! Разбира се, цялата тая работа можеше да бъде и предварително монтирана, както шпулката с гласа на баща ми, но не съществуваше на Икар човек, който би си направил такава шега. Тогава? Във Вселената положително се срещат всевъзможни невероятни неща, ние отдавна сме свикнали да срещаме с хладнокръвие невероятното, но както си се рееш из тоя доста безинтересен край на Галактиката, да попаднеш изведнъж в прастарите земни приказки: Една самотна принцеса, омагьосана в непристъпен замък, чака своя принц-избавител. Красива принцеса, ако се съдеше по гласа й, по глезените му интонации…
Заех отново мястото си, преизпълнен с подозрения към всякакви земни и космически принцеси. На телескопския екран „омагьосаният замък“ все така приличаше на футболна топка, на лазернохолографския — една черна точица се търкаляше по звездния паваж, незнайно откъде тръгнала, незнайно накъде отиваща, но способна да стопли ледените простори с топлината на един женски глас. Беше много хубаво и много страшно. Та когато отново включих приемателя, който напълни стария Р–19 с влюбения, ту тъжен, ту капризен зов на една самотна жена, аз си спомних и друга земна приказка: приказката за сирените в морето, които отклонявали с песните си смелите мореплаватели от техния път, за да ги погубят в подводните скали. И вече не бих се учудил, ако топката запееше.
Тя не запя, тя само не се уморяваше да ме заклева в любовта си, да ме укорява и да ме моли:
— Защо не се обаждаш? Не, не ме обичаш вече, омръзнала съм ти, знам, но какво да правя? Как да се махна, за да не ти досаждам? Добре, няма вече да ти досаждам, но ти ме обичаш, знам това, само си много уморен от пътя. Толкова време…
Включих предавателя и рекох:
— Да, уморен съм. Хайде стига сме дрънкали глупости!
Сирената млъкна. То било лесно! Защо и Одисей на времето не ги е срязал така — едва ли са му пеели нещо много по-различно, ами е трябвало да се връзва за мачтата. Млъкна и дълго не се обади. Толкова дълго, че започнах да се безпокоя. Стана ми и мъчно, загдето така грубо бях прекратил занимателната приказка. Но тя нямаше да бъде ни принцеса, ни сирена, ни изобщо жена, ако можеше да мълчи прекалено дълго — навярно само така се бе сторило на жадното ми за човешка приказка сърце. И ето я отново! Но с една нотка на разочарование и деловитост:
— Ти си друг. Да, ти си друг. Гласът ти не е същият. Но вълната на онова, което преди малко ми изпращаше, беше същата. Кой си ти?
— Да, аз съм друг — отвърнах й. — А ти коя си?
— Не знам. Гласът ти е друг, но е глас на човек.
— Човек съм — рекох. — Но и ти си човек, нали?
— Аз не съм човек.
— А какво си?
— Не знам — отвърна ми за втори път омагьосващият женски глас.
— Момчета — рекох на психороботите. — Защо още не сте ме натикали в камерата? Та не усещате ли, че съвсем вече полудявам?
Те стояха край мен, моите верни стражи, и очевидно не намираха нищо нередно нито в мозъка ми, нито в моя космически флирт.
— Ти не си сам — подхвана все така тъжно-гальовно принцесата-сирена. — Чух те да говориш на други човеци. Но тях не чувам.
Майчице мила, хубава, почваше да става съвсем интересно! Но как така ще възприеме звуковите вълни през вакуума? Глупак! Какви звукови вълни — нали съм в скафандъра и говоря на психороботите по радиотелефона! Но тя така винаги ще узнава какво ще предприема! Трябва да опитам после аварийната свръзка, дано не е в състояние да разбере нейната вълна! Психороботите могат да получават нарежданията си и писмено, но ставаше дълга и широка. Включих се отново на шестте милиметра и казах: — Има и други… Но защо ти ме лъжеш? Кажи коя си, ако искаш да разговаряме още.