— Не знам. Ти знаеш ли какво си?
— Човек.
— Ти си се нарекъл човек, защото е имало с какво друго да се сравниш, като си нарекъл другото с други думи. А аз нямам с кого да се сравня. Но ето, аз мога да говоря като човек, наричай и мен човек. Аз искам да бъда човек като тебе.
— Машина ли си? — запитах я грубо, защото последните й думи прозвучаха съвсем като пагубно-измамната песен на сирените.
— Не знам — отвърна тя за трети път. — Какво наричаш машина?
Бях решил да я бомбардирам с въпроси — машината може да греши, но не може да лъже — та планомерно да разбера истината, а ето че засякох веднага! Що е машина? Нали затова бях потеглил — да разбера що е машина, въпреки че при нас уж беше лесно: четвъртият закон на роботехниката. Трябваше да й го кажа с някакъв пример:
— Аз не съм машина, защото аз създавам машината. Аз съм човек, но в момента се намирам вътре в една машина, която аз съм създал. Тя също е умна, силна, може и да говори, но не е по-умна, не е по-силна, не говори по-добре от създателя си, човека… — Прекъснах се и вече ми идеше да си разбия с нещо главата. Наистина само един човек и глупак като мене можеше така да се раздрънка! Очевидно тя не ме виждаше, ако при нея можеше да се говори за зрение в нашия смисъл, а сега бе узнала, че това, което възприема като форма и маса, не съм аз, че аз съм вътре в него. Запитах бързо:
— Тебе кой е създал?
— Не знам — каза тя за четвърти път. — Ти знаеш ли кой е създал теб, човек?
Хайде сега — така имат право да питат сфинксовете, не сирените! Но зад привидния наивитет на подобни въпроси можеше да се крие и един методичен, умен апарат за познание. Така или иначе, досега тя бе научила нещичко за мен, а аз за нея — нищо!
— Приличаме си — отвърнах й. — И аз не знам кой ме е създал. Но има ли нещо вътре в теб? Колко си голяма? Така ли си вътре в нещо, като мен? — обърках аз въпросите си.
— Аз съм в себе си — отвърна тя нежно и тъжно. — Такава съм, каквато ме възприемаш.
— А кой те научи да говориш като човек? — не издържах най-после аз. Дълбокомислено бях решил, че трябва с хитрост да се добера до отговора на този, ако не най-важен, то сигурно най-любопитен въпрос, а вероятно просто съм се боял от отговора.
— Човеци — отвърна хиляда двеста осемдесет и три метровата топка и можех да се закълна, че в гласа й имаше искрена печал по тези човеци. — Бяха двама, тя и той. Тя ми даде гласа си…
— Къде? Кога? — избухнах аз.
— В системата на звездата Пери, между деветата голяма планета и една комета, направена от лед, на която имаше предавател. Но те също бяха чужди, идеха от съвсем друга звездна система. Казаха ми, че била далеч от тази Пери. Казаха ми, че непременно ще стигна до нея, но ето вече много време аз все не стигам. Ти оттам ли идеш?…
И тя ми задиктува някакви ъгли, скорости, координати, имена, които нищо не ми говореха. Слушах я обаче търпеливо, усещайки важността на съобщението. Като свърши, рекох уж между другото:
— Ти сега ще съобщиш за нашата среща, нали?
— Не сега — отговори тя с откровеност, която не даваше да се желае повече. — Правя това в определено време.
Значи аз не бях чак такова събитие за нея, та да наруши графика си? Но не беше време и да се обиждам де! То в същност ми беше изгодно. Освен това подкрепяше предположението, че имах пред себе си все пак автомат с твърда програма, а не самостоятелно действуващо тяло. Рекох предпазливо:
— Ти в началото на нашия разговор ми говореше, те съм уморен и аз ти казах, че наистина съм уморен. Знаеш ли какво е това?
— Не съм съвсем сигурна. Аз ти говорех така, както тя говореше на той. — (Майчице мила, тя значи и сцените им на ревност, които едва ли са си правили в скафандри, бе подслушвала и запомнила.) — Обясниха ми, че било изразходване на енергия, която се набавя после за определено време.
— Да — рекох. — Точно така. Аз съм уморен. Ще ми дадеш ли почивка? Да прекратим контакта за известно време?
— Ще си отидеш ли? — запита тя и отново бях готов да се закълна, че в гласа й имаше уплаха. — За колко време?
— Няма да си отида. Ще остана на същото място. Но ти нали няма да ме нападнеш, докато аз почивам?
— Знам какво питаш. Аз не мога да нападам.
— А да се отбраняваш?