Какво ли е станало с храбрата двойка? Може би ако се поровех в паметта на колектора, щях да открия нещо за съдбата им, но сега нямах повече време, пък и съдбата им очевидно е била нерадостна. Иначе щяхме да знаем и ние за тази първа среща с представител на друга цивилизация. А дали е била и първата? Та колко междупланетни кораби са загинали при неизвестни обстоятелства!
Каква ли ще е тая цивилизация? Това неин разузнавач ли е, органична част ли е от нея, както Икар от Земята, или само един изследователски автомат? Ето първото, което трябваше да науча, макар по всяка вероятност то да бе и най-трудното за научаване. Земната логика не би пуснала разузнавач, който веднага да раздрънка, както се казва, на първия срещнат, всичко за нашата цивилизация. Затова четирикратното досегашно „не знам“ можеше да означава и автомат, в който не са заложени такива знания, но можеше да означава и хитруваща цивилизация. Впрочем, ние и без да сме хитруваща цивилизация, също не знаем отговора на някои от тези въпроси…
— Здравей, мила! — казах й. Това, че бях я приел веднага и импулсивно в женски род, не се дължеше само на гласа й. От женски род е и „цивилизация“, но и „машина“, женския род аз, като мъж, по-лесно можех да почувствувам близък, той ми вдъхваше и така потребното ми сега самочувствие. — Здравей, мила! — повторих аз и, да си призная, беше искрено, сърдечно.
— Здравей, човек! — отзова се тя незабавно. — Ако гласът ти не беше друг, щях да помисля, че си същият. Той също ми казваше така.
Наистина ме изпълваше една бурна сърдечност към нея, но и критичността ми бе се изострила след оборавянето от изненадата. Усетих, че гласът й беше нежен и тъжен, но равно нежен и тъжен, с установена и непроменлива интонация, независима от съдържанието на думите. Емоциите, които долавях преди в него, бяха плод на въображението ми, поразено от неочакваното чудо. Странно защо тъкмо тази интонация бе си харесала и усвоила. Дали не бе подслушвала двамата дълго преди те самите да я открият? А те да са били в беда? Моментът беше подходящ, според човешкия асоциативен ход на мислите, да запитам какво е станало с този, който също й е казвал „здравей, мила“, и с тая, от която бе взела гласа си, но потиснах скоковете на любопитството — налагаше се да спазвам плана на въпросите си, колкото и набързо да бях го съставил.
— Ти нямаш ли нужда от почивка? Как възстановяваш изразходваната енергия?
— Сама се възстановява.
— От какво?
— Не знам.
— Но ти изразходваш много енергия — рекох, пазейки се от излишна настойчивост. — Особено за периодичните предавания.
— Да — отвърна тя нежно и тъжно.
— Кому предаваш тези съобщения?
Както бях и предположил, тя отвърна:
— Не знам.
— Наистина ли не знаеш или ти е забранено да издаваш?
— Не знам.
— В каква посока предаваш?
— Предаванията се самонасочват.
— А ти не получаваш ли предавания?
— Получавам. От звездите, от планетите, от теб…
— Не такива. Не получаваш ли предавания оттам, откъдето си тръгнала? Да ти определят какво да правиш?
— Не.
— Не знаеш ли откъде и кога си тръгнала?
— Не знам.
— А къде отиваш?
— Не знам.
Да, един автомат наистина не бива да знае нито едно от тези неща, но знае ли и една цивилизация откъде е тръгнала и накъде отива? Ако ме запитате: Къде отиваш, Зенон Балов?, ще ви отговоря най-много с недаващият отговор отговор: Към звездите. Така ми отвърна и Тя, когато я запитах как тогава определя пътя си.
— Аз вървя винаги към звездите. Първо към една, после към друга, към следващата…
— И винаги оставаш еднакво време при звездата? — прекъснах я с поредния въпрос. — Те те привличат неудържимо, а после неудържимо те отблъскват.
— Да. Ти знаеш това, човек.
От всички нейни отговори този единствен я издаваше по-категорично като автомат с твърда програмираност. Но ето че тя ме разколеба: