— Ти искаш да бъдем заедно. В думата „искаш“ се съдържа усещането. Това „да усещаш“ предхожда това „да искаш“. За да узнаеш, че искаш нещо, трябва по-напред да усетиш, че го искаш…
И така нататък… защото не съм много силен в логиката; доказано е, че четиридесет и седмия Y-хромозом прави характера подчинен на емоциите, не на разума. Но все пак ми дойде на ум това за отбранителните механизми и аз вътрешно се гордеех с находчивостта си. Помолих я да ми разреши да изпратя на нея едно малко апаратче. Не можех да се откажа от първоначалното си желание да откъсна парченце от нея с геоложката сонда. Уверих я, че няма да й навредя, че ще й бъде дори полезно, за да разбере дали не се е повредила отбранителната й система. Ако ли пък всичко е наред, аз от своя страна спокойно мога да прежаля апаратчето. Изобщо приятелството ни няма да пострада от тая история.
Тя се съгласи, сякаш недоумяваше как е възможно да се прави въпрос за такива дребни работи, и геоложката сонда отново полетя стремително като пчела към кошера си. Водех я по най-късия път, с най-високата скорост. Убих скоростта съвсем близо до решетъчестата повърхност и предпазливо я заспусках. Предавателят й работеше безупречно, виждах вече на екрана си тъмните порички в странната материя между металните ребра на решетката, уголемени до размерите на миниатюрни кратерчета. Нищо не пречеше и на приемателя, та сондата изпълняваше мигновено всяко мое нареждане. Не, наистина! Странно е една правилно функционираща отбранителна система да допуска чужди тела на такова разстояние от себе си!
Казах го импулсивно на Коро, който стоеше до мен, като отговорник по сондите, а тя веднага го чу и веднага се обади:
— Аз искам това, което ти наричаш апарат, да кацне на мен.
Нима бе вече в състояние да командува и някои свои реакции? Та това е направо велико!
Спуснах сондата и през останалите петдесетина метра. Броячът на приземяващия автомат нервно запремята цифрите от деветдесет и девет назад. При нула на телескопическия екран блесна мъничка зелена светкавица. На другия екран стана черно. Сондата вече не съществуваше. Почти не бях допускал друга вероятност и все пак ме заболя. Запитах:
— Усети ли нещо?
— Това, което ти наричаш апарат, го няма.
— Няма го вече — рекох й. — Но ти не си виновна.
И прекарах останалите от поисканата почивка часове в любопитното, но и страшновато занимание да наблюдавам на екрана как на мястото, където бе се взривила моята геоложка сондичка, порестата маса набъбваше като подутина, стана гладка и лъскава, как после полека се уталожи надолу и в нея се появиха предишните порички, как изчезналите по-светли ребра на трите метални осмоъгълни клетки — само толкова бяха засегнати или участвували във взрива — отново сякаш изплуваха извътре. Бях изстрелял и втори наблюдателен снаряд, за да заснеме процеса от друг ъгъл, така че мозъкът ми нямаше нужда да участвува в наблюдението. А той и не правеше опити да участвува по друг начин, освен с тъжната си резигнация. Той не се питаше какво точно е станало, той се питаше: Не сме ли били несправедливи към сирените?
Може би сирените наистина обичат човека и искат да бъдат заедно с него. Затова му пеят най-хубавите си песни и му обещават чудесата на своя рай. И съвсем не знаят, горките, че пред тях винаги ще има незаобиколими подводни скали, които безогледно бранят тяхната самота…
Но споменеше ли „песен“, мозъкът ми неминуемо си спомняше и за Майола Бени, а съгласете се, че такъв мозък в никакъв случай не е мозък на изследовател…
Когато почивката ми свърши, вече с нищо не можеше да се познае, че е имало някъде някакъв взрив. И чак тогава аз се сетих да прекарам разузнавателния снаряд ниско над мястото на взрива с отворени уловители за космически прах, а също и по изминатото трасе. Сигурно при взрива бе излетяла и част от тайнствената плът на моята сирена, та частички от нея трябваше да се съдържат сред прахообразните тленни останки на геоложката сонда. Ако това не беше чиста анихилация, разбира се, при което само на фотоплаките щеше да има следи от фотони или в Бесоновите филтри — неутрони. Макар и с такова закъснение, индикаторите на снаряда показаха, че в прахоуловителя все пак бе се хванало нещичко. Какво ли щеше да е то? Дано ми поизмиеше очите пред баща ми, защото как иначе ще му обяснявам такъв детински пропуск? Като му разкажа как съм си съчинявал през това време една нова приказка за сирените ли?…
Да, така или иначе това, което нарекох почивка, протече в доста напрегнат труд, беше пълно с нови тревоги и преживявания. Донесе ми и някои вълнения, които ме озадачиха. В края на почивката бях успял покрай другото да изработя и курса на кораба за обратния път. Наистина оттук-нататък съществуваха вече само въпроси от взаимоотношенията ни, които аз нямах право да решавам сам.