Когато изтекоха двайсетте часа, аз вложих данните за новия курс на автопилота и рекох към предавателя, без да откъсвам очи от загадъчното лице с осмоъгълните бръчици по него:
— Аз трябва да си отида, мила.
Повярвайте ми, това „мила“ го изрекох с едно много странно вълнение! А още по-странното бе, че ужасно ми се искаше непознатото нещо в нея, което ми отговаряше, да е станало също такова любвеобилно и добро, като гласа на земната жена, който бе попило в себе си. И сигурно затова въображението ми отново насити нейните думи с извечните чувства на човешката цивилизация:
— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!
— Не мога да остана завинаги с теб, защото ще умра.
— Какво е това?
Тя, милата, непознавайки себе си, не знаеше естествено какво е това смърт!
— Ще стане с мен това, което стана с апарата, което стана с „тя и той“.
Може би не го разбра, може би отказа да го възприеме, само повтори:
— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!
И аз си помислих: това е плачът на нещо, което е престанало да бъде машина. То се е родило за социалния живот, а с това е придобило чувството си за самота. Защото, трезво погледнато, какво друго бе спечелило човечеството, излизайки от биоавтоматичния стадий на животинския свят и превръщайки се в цивилизация, освен чувството си за самота във Вселената?
Но Тя можеше да бъде щастлива. Тя нямаше да бъде самотна. Хората нямаше вече да я оставят сама сред звездите. И Тя щеше да научи чрез тях още много неща за себе си. Друг е въпросът дали наистина щеше да стане по-щастлива от това! Познавах моите икарци и знаех, че веднага щом се върна, нов кораб, пълен с по-умни, с по-находчиви и по-весели хора, щеше да полети обратно към Нея. Затова не лъжех, когато й се заклевах, както мъжът се кълне на любима:
— Ще се върна, мила. Повярвай ми! Ще се върна много скоро и човекът винаги ще бъде вече с теб!
После нейният нежен и тъжен човешки глас ме изпровожда дотогава, докато не изключих всички свои предаватели и приематели, за да предприема една огромна лъжлива маневра, с която да се отправя към Икар с надеждата, че ще успея да замаскирам следите си, та да не разкрия местоположението му.
Да, ако човек е само един разузнавач, не му е разрешено да има доверие дори и на любимата си.
Когато пробиеш стената
И ето ме отново в тишината и в самотата. Те не станаха по-малки от това, че сега не само на Икар ме чакаха, че ме чакаше и Тя — Тя, за която не бях измислил още име. Но аз не бях първооткривателят й, така че не ми се полагаше. Или все пак: онези чудесни „тя и той“ не са откривателите й, защото те са открили нещо друго, не Нея. Те са нейните родители. Колко ли любов и търпение са вложили, докато превърнат тая топка в същество? И колко ли време — преди да ги убие свидната им рожбица, на която не са успели да дадат и име? Защото още не са знаели какво точно са създали!
Та и кой ли родител знае това!
Баща ми… впрочем, моят гениален баща сигурно знае. Сигурно поне се е догаждал, че ми е нужна тъкмо една такава топка, която да фокусира безпорядъка в живота и в главата ми, та е предложил мен да пратят подире й.
Сега вече можех да си задавам колкото си искам въпроси и каквито си искам — продължителната маневра и безгласният ми полет към мястото за срещата с Икар ми предоставяха достатъчно време. Достатъчно и за още едно посещение на клаустрофобията. Защото след появата на Тя, корабът съвсем ми отесня. И посещението, естествено, не се забави. С тия болести е така: дойде ли веднъж, залюбва те за цял живот. Лошото е, че ме прави почти негоден за астропилот и за подобни експедиционни полети.
Но преди да ме връхлети отново страхът от стените на кораба, аз надълго и нашироко разсъждавах за него, така че вероятно и сам подготвих идването му. За страха от Нея бях разсъждавал, страхът, който ме караше да летя в тая оглушаваща тишина с целия риск на изключените радари. И за страха като средство за поробване. Всичките тези великолепни машини ни завързваха към себе си с две неразкъсваеми вериги: постоянният страх да не се повредят и задължението да знаем всичко за тях. Отдавна вече, много отдавна човекът и на Земята, и в Космоса е принуден да отделя десет пъти повече време за изучаване на машините, отколкото на Вселената и на себе си. А и за себе си, и за Вселената има само онази представа, която му създават пак те, машините. Така взаимоотношението машина-човек се е превърнало в една самозадоволяваща се затворена система, в чиито стени търсещото начало у човека винаги и успешно ще си разбива главата.