Тъй като нямах друга работа, аз зяпах през декоративния прозорец за пряко наблюдение — една остроумна и не безполезна играчка — родното галактично небе, с ярките и пъстри звездни купове, с черните и бели облаци прах или газ, с вкочанените в безвремието вихри на галактиките, и продължавах лекомислено да си мисля за сериозни неща. Мислех за това как страхът да не ми се повреди Тоби се превръща подмолно в страх от самия Тоби; мислех си, че не съм нищо повече от негов пленник и роб, че той не ми е никакъв верен другар, каквото било уж предназначението му. Както не ми е приятел и храбрият Р–19, от чиито стени извира клаустрофобията. И като обобщавах тия си мисли, нарекох ги за себе си
А в клаустрофобията виждах само едно безобидно проявление на тоя ПРАСТРАХ.
Мислех си още за онези хора на Земята, умни и добри хора, които в различни векове, след като са достигали върховете на умственото развитие на цивилизацията си, се оттегляли някъде в природата, заживявайки едва ли не като животните. В холографската памет на Икар има едно филмче за тия чудаци, които са отказвали правото на машините да мислят и действуват заради тях. Но още тогава, натъкнал се на него в търсене на материали за дисертацията си, аз бях решил: не това е пътят, разбира се. А сега си мислех: може би това наистина да не е пътят, но то сигурно е нещо закономерно, тъкмо поради липсата на път. И наричах в себе си това нещо
Най-много си мислех за Нея, естествено. Как ли не си я представях, какво ли не се питах с надеждата, че моите безкрили фантазии може да налучкат някаква реалност!
Представях си я като машина, като част от машинния стадий на една велика цивилизация, преминала вече в другия, не машинния стадий на развитие. Така връзката между тях се скъсва и моята сирена потъва в самотата си. Но нали тя толкова малко приличаше на машина, тая странна топка! Представях си я още като самозародил се организъм, като мозък, грамаден в сравнение с нашия, който след като е преминал етапа ма овладяване задължителния минимум знания за нещата извън себе си, преминава сега към фазата на самопознанието. Но кому тогава ще изпраща така редовно натрупаните си знания?
А ние за какво трупаме знанията си, питах се тогава аз. Не е ли и нашето трупане на знания един също такъв самозадоволяващ се процес, какъвто е самата еволюции и като нея може би лишен от крайна цел? Една игра, осъществявана от неведомата органична потребност за игра? Ето, отначало човекът е събирал знанията си за околната среда, за да може да оцелее, да изхранва тялото си, да направи живота си по-сигурен и лек, но после? После започва да трупа знания, за да направи живота си в същност само по-труден. И на децата вече е ясно, че колкото повече изучаваме Вселената, толкова по-объркана става картината ни за нея, а нашето безкрайно приближаване към истината е само едно безкрайно затъване в нейната безкрайна сложност. Защо е тогава всичко това, питах се аз и ми се струваше, че съзирам тук някакъв механизъм, за който не намирах друго име, освен
А той ми се виждаше подчинен единствено на заколите на играта. Както отборът, конвергенцията и мутациите движат с играта си биологическото развитие, така и този двигател води нанякъде енергията на нашето тяло, наречена дух. Ние не знаем накъде и към какво ни води, възможно е и наникъде да не ни води, (за безсмислиците от голям мащаб ние казваме, че криели неведом смисъл), но сме длъжни да следваме своята участ. Дете, което престане да играе, престава да бъде дете, заболява или вече е болно. Дух, който престане макар и за миг да трупа в себе си знания, веднага престава да бъде дух, връща се в лоното на биологическия автоматизъм. Оттук следва обаче — ако настояваме все пак за наличието на цел в тази наша игра срещу природата, — че развитието на духа е в същност битката на духа да излезе, да се откъсне от автоматизма, тоест от машината, все едно дали е тя от метал, или е от живо месо…
Такива угодни на сърцето ми, макар и сигурно изнасилени изводи, отново ме отвеждат към Нея:
Ако Тя е машина, казвах си аз, тогава би трябвало и Тя да свежда висшите форми на движение към низшите. Това трябва следващата експедиция непременно да установи, защото от него ще зависи най-много как ще я назовем — висша форма на материята или само една много висша форма на машината. И си казвах още, че машинното начало и неговият принцип на опростяване на сложното, без което не е възможно никакво автоматизиране на процесите, безспорно си имат своя важен смисъл в тая велика безсмислица природата, но че този път също така безспорно води духа в погрешна посока.