Но Тя не е машина, не!, радвах й се аз и й се удивлявах. Та нима да смогнеш да попиеш в себе си ревността на една земна жена, преди още да си научил езика й, а след това, положително за чудотворно кратко време, да научиш и самия език — най-сложното от всички сложни неща, с които се е сблъсквал досега човекът, нима това е възможно чрез машинния принцип? То е все едно магнитофонът или лазерният лъч, записвайки човешката реч, изведнъж да се научат и сами да говорят! Как ще стане това, без да се сдобият с мозък, най-малкото равен на човешкия? А Тя чуваше какво говорех на психороботите, дори и при изключени мои предаватели! Значи, ако не го е възприела по някакъв съвсем невъобразим за нас начин, то или е уловила онова толкова слабо електромагнитно поле, което съществува около говора ни и се движи със скоростта на светлината и за разлика от самите звукови вълни може да минава през вакуума, или пък е „прочитала“ всичко още в самия ми мозък по онази общо взето позната ни на практика, но слабо контролируема от нас непосредствена връзка между мозъците. И отново се ядосвах, загдето задължителната астронавигаторска програма най-строго забраняваше на този етап от изследванията всякакви опити за телепатичен контакт. Но се ядосвах, разбира се, ей тъй, заради нетърпението си. Би било чиста глупост, ако програмата не би забранявала всякакво преждевременно разкриване на една толкова съкровена и все още неовладяна от нас тайна на човешкия дух — плахата му, неразвита или деформирана от условията способност за директно приемане и предаване на информация.
Тази способност у мен, холеричното антисоциално явление, беше значително по-силна, отколкото например у разсъдъчната клонингова присадка, назована Лайънъл Редстър, и аз с основание се боях да не пристъпя неволно забраната. Известно е, че телепатията обикновено се осъществява самопроизволно, та най-разумното бе да консервирам в анабиотичната камера за остатъка от времето своя неспокоен дух, който непрекъснато, като млад любовник, се въртеше около Нея.
Мъчително много време ми оставаше още. Не бях в състояние и да го оползотворявам с работа поне над дисертацията си — не биваше да пускам никакви автомати, работещи с електромагнитни вълни. Ръката ми, несвикнала на такъв труд, се уморяваше само след няколко изписани реда, затова краят на тези мои записки е диктуван значително по-късно, нещо, което навярно си и личи. Цялото ми тяло се уморяваше дори и от лежането, защото заради онзи проклет апарат не смеех да влизам в тренажерната да играя и на обикновените гимнастически уреди. Мускулатурата ми съвсем бе се отпуснала, всичко в мен ставаше лениво, мазохистично съзерцателно. Постепенно престана да ми се прави каквото и да било. Оставих психороботите си на мира, те също ме оставиха на мира. Слушаше ми се музика, но още не биваше да си го позволявам все от тия съображения за сигурност, макар положително да бяха излишни, щом Тя притежаваше такива изумителни възприемателни органи. Не ме безпокоеха кой знае колко и мъжките ми мечти за Майола Бени. Лесно ги отпъждах от себе си, както отпъждах и нежното видение на Хелиана — толкова далеч бе всичко от мен! Близко бяха отново само стените на моя Р–19. Отново накъдето и да протегнех ръка или крак, те опираха в метал, в част от машина, която все по-често ми се озъбваше в подигравателно хилене, сякаш посягаше да ме захапе.
Единственото, което все още ми се искаше да направя, бе да се върна при Нея. Да й кажа още веднъж „Здравей, мила!“, да я запитам ей тъй за нещо съвсем маловажно — важното бе да чуя Нейния тъжен земен глас, гласа на самотата. Но и от Нея ме деляха вече стотина милиона километра бездна, в която пропадаше времето, в която пропадаше всичко, в която — неизбежно бе да се случи — съвсем неочаквано с вкоравено тяло и спряло сърце, и замръзнал в гърлото дъх запропадах и аз. В деня, който бях си определил за влизане в анабиотичната камера.
Падали ли сте на сън? То беше същият студен и страшен шемет, а аз го усещах като… избавление. Защото преди това пак се бях блъскал в една ужасна стена — трябваше на всяка цена и колкото се може по-бързо да я пробия, за да влезе поне малко въздух при мен. Плувах най-напред покрай нея, да намеря изхода. Или входа. На една стена обикновено има изход или вход. Гребех с ръце, както се плува в безтегловност, нагоре, нагоре, нагоре, а стената нямаше край. После се гмурках надолу, надолу, надолу, но тя се оказваше безкрайна във всички посоки и аз навсякъде се блъсках в нея като риба в аквариум и преглъщах последните си глътки въздух пред непропускливата й чернота. Докато изведнъж безгласото ми отчаяние ме изстреля право в тая черна твърд. Забих се в нея, а тя се сгромоляса върху ми на остри кремъчни късове, от които заотскачаха къси оранжеви пламъци; те излитаха сякаш от самото ми чело, заслепяваха очите ми и бележеха траекторията на превърналото ми се в метеорит тяло. Такова го виждах, въпреки заследените си очи: един метеорит или болид навлизаше с огромна скорост в гъста непозната атмосфера. А нали дори при най-първата космическа скорост, при ония мизерни петстотин километра в минута и разреденият въздух се превръща в гъста каша! Кремъците режеха от всички страни тялото ми, цялата ми глава бе обвита в пламъци — сини, оранжеви и жълти, но те само ме заслепяваха, иначе бяха студени като пламъка на далечните звезди. И това трая до обезумяване дълго. След което започна падането. Изведнъж! Така внезапно, че не успях да видя кога съм излязъл от стената. Само усетих вихрения шемет на свободното пространство и го усетих като избавление, защото бе изчезнало предишното кошмарно задушаване, въпреки че от насрещния студ дъхът продължаваше да седи като непреглътнат залък в гърлото ми. А сетивата ми бяха все така странно неомаломощени, изострени. Аз чувах свистенето на пространството около себе си, чувах снарядния вой на собственото си падащо тяло, но то не беше нито свистене, нито вой, беше някакво весело и победоносно тръбене — радостно предизвестие за едно пристигане. А все падах и все не пристигах. Но не се измъчвах от това. Постепенно страхът от падането също ме освободи от своите вкочаняващи обятия и в мен остана само чувството за волност и увереността, че ме очакваха.