Най-после я видях. Появи се над мен, някъде много, много далеч в пространството, в което падах. И все пак я виждах с увеличението на телескопнческия екран! Това за пръв път събуди колебание у мен, но аз му казах: „Да, така си е, както го виждаш е, не спиш, точно така е!“ Свих едната си, разперена в полета ръка, огледах я, събрах пръстите й в юмрук, силно го стиснах докато усетя болката от ноктите в дланта си. Убедих се, че наистина не спя и се учудих как е възможно възприемането ми на нещата по своята острота да прилича толкова на изживяванията в съня.
— Почакай — извиках й, защото беше много далеч, а аз, също като на сън, едва-едва напредвах, въпреки свистенето на пространството около мен, което говореше за високата ми скорост. — Чакай да вървим заедно!
Тя нищо не ми отвърна.
— Чуваш ли ме, мила! — извиках аз уплашено, а нещо в мен ми натякваше: ако беше й дал име, ако беше я назовал, сега тя щеше да ти отговори. — Трябва да вървим заедно! Къде отиваш?
Тя не ми отговори. Металната решетка по лицето й бавно засветля, сякаш се нажежаваше, от което тъмната маса в осмоъгълните клетки набъбна и стана гладка. Ужасяващо далеч беше, а като под микроскоп виждах как се заглаждаха поричките й. Тя набъбваше, ставаше по-голяма — за отбрана от нещо ли се готвеше? После бързо започна да се свива в себе си стремително, но равномерно се смаляваше в далечината, докато се превърна в точица — черна точица върху някакъв изведнъж появил се отнякъде още по-черен кръг. После Тя изчезна напълно и остана само черният кръг.
Беше ужасяващо черен и някак незаобиколим — един главозамайващ кратер, в чиято бездна водопадно се изливаше на стоманеносинкави и магменочервени струи околното пространство. Страшно е, но и красиво, казах си аз. Като оня водопад, най-големия на Земята, дето наскоро го гледаше на филм. Дето са се пускали в железни бъчви по него. Смели хора! А ти и без да си смел, ще го опиташ как е — изтичащото пространство право нататък те носи и остава да разчиташ само на ванадий-силициево-лаконовата сплав на аварийната торпила… Но откъде се взе пък тая торпила сега? Глупчо, разбира се, че в нея си, как ще летиш в пространството иначе, дори без скафандър… да не би като в одевешния сън?
— Сега ще трябва да станеш на мишка, та да можеш да излезеш от Черната дупка — казва ми Петер Нойд. — Помниш ли, когато ни развали шегата, такава хубава шега ни развали, защото не знаеше какво е мишка?
А аз като че ли плача. Не само защото Нея я няма вече и никога няма да излезе от Черната дупка — нали и тя като мен не е мишка. Преглъщам нещо противно горчиво, което прилича на сълзи, и викам:
— Не искам, татко! Не мога! Защо избрахте мен?
— Защото си най-младият — повтаря баща ми — и най-издръжливият. Защото си наше дете, Зенон.