Както се очакваше, първите двама от онези, с които Етениел требваше да се срещне тук, вече чакаха — всеки с по двама спътници. Пайтар Начиман имаше повече бръчки по издълженото си лице от удивително чаровния, по-възрастен от нея мъж, на когото се беше възхищавала като момиче, да не говорим за твърде оредялата му коса, при това съвсем посивяла. Добре поне че бе изоставил арафелския обичай да я носи да плитки и я бе подстригала високо. Но седеше на седлото си с изправен гръбнак, раменете му нямаха нужда от подплънки под извезаната зелена копринена камизола и тя знаеше, че все още може да върти енергично и с вещина меча, окачен на бедрото му. Еазар Тогита, със скулесто лице и бръснат череп, само с малък бял перчем на темето, в сюртук без никаква украса с цвета на патиниран бронз, беще с една глава по-нисък от краля на Арафел и по-слаб, но въпреки това пред него Пайтар изглеждаше почти мек. Еазар Шиенарски не се мръщеше — ако нещо можеше да се долови в погледа му, то беше само безкрайна тъга — но сякаш бе изкован от същия метал като дългия меч на гърба му. Тя вярваше и на двамата… и се надяваше, че старите им родствени връзки могат само да укрепят това взаимно доверие. Брачните съюзи винаги бяха обвързвали Граничните земи не по-малко от общата им война срещу Погибелта, а тя имаше дъщеря, венчана за третия син на Еазар, и син, женен за любимата внучка на Пайтар, както и един брат и две сестри, женени в техните Домове.
Спътниците им изглеждаха по-различно от своите крале. Както винаги, Ишигари Теразиан изглеждаше като махмурлия след тежък пир; беше най-дебелият мъж, когото бе виждала да седи на конско седло. Червеното му палто бе омачкано, очите му — зачервени, бузите — небръснати. В пълна противоположност на него, Кирил Щианри бе висок и строен и почти толкова елегантен колкото Баддер, въпреки прахта и потта, със сребърни звънчета по носовете на ботушите, по кожените ръкавици и навързани дори по плитчиците му; изписал бе на лицето си обичайния израз на недоволство, а имаше и навика да поглежда хладно от върха на забележително дългия си нос към всеки друг, освен към Пайтар. Шианри си беше глупак в много отношения — кралете на Арафел не си даваха особен труд да се преструват, че се вслушват в съветниците си, и разчитаха по-скоро на своите кралици — но все пак бе нещо повече, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Агелмар Джагад можеше да се вземе за по-едър вариант на Еазар — безхитростен на вид; простовато облечен мъж, изсечен от стомана и камък, с повече оръжие, накачено по едрата му снага, и от това на Балдер, като внезапна смърт, чакаща да й откачат оглавника, докато Алесун Чулин беше толкова слабичка, колкото едра бе Серайла, и толкова миловидна, колкото простовата бе Серайла, и толкова свирепа, колкото спокойна бе Серайла. Алесун бе сякаш родена във фините си одежди от синя коприна. Но не беше зле да се помни и това, че е грешка да се съди за Серайла по външността.
— Мир и Светлината да те окриля, Етениел Кандорска — изрече дрезгаво Еазар, когато Етениел дръпна юздите и спря пред него, и в същото време Пайтар промълви напевно:
— Светлината да те прегърне, Етениел Кандорска.
Пайтар все още имаше глас, каращ женските сърца да затуптят по-бързо. И жена, която знаеше, че той е неин до подметките на ботушите си; Етениел се съмняваше, че Менуки е преживяла някога в живота си миг на ревност или че е имала повод за това.
Тя отвърна със също така кратък поздрав, завършвайки с прякото:
— Надявам се, че сте стигнали толкова далече, без да ви засекат.
Еазар изсумтя и я изгледа мрачно. Беше корав мъж, овдовял от единадесет години, и все още бе в траур. Беше написал поема за своята непрежалима съпруга. „Винаги има повече неща, отколкото се виждат на повърхността“ — помисли Етениел.
— Ако ни бяха забелязали — изръмжа той, — досега вече да сме се отказали и да сме се върнали.
— Вече говорите за отказ? — Между тона си и плясъка на украсените с пискюли юзди, Шианри успя да съчетае презрението си с достатъчна степен учтивост, която да потисне предизвикателството. Въпреки това Агелмар го изгледа хладно, помръдвайки леко на седлото си, като човек, който си припомня къде са разположени оръжията му. Стародавни бяха съюзите им в много битки орещу Погибелта, но нови подозрения кръжаха във въздуха…