Кобилата на Алесун, висока като боен кон, затанцува на място. Дългата черка коса на Алесун, прошарена с тънки бели кичури, изведнъж заприлича на шлем — а очите й караха човек лесно да забрави, че жените на Шиенар нито тренират с оръжия, нито се сражават в дуели. Титлата й беше просто шатаян на кралския дом, но ако човек повярваше, че влиянието на шатаян спира до разпореждането с готвачите, слугините и доставчиците на провизии, щеше да допусне съдбоносна грешка.
— Глупавата дързост не е смелост, лорд Шианри. Оставяме Погибелта почти без охрана и ако се провалим, а навярно дори ако успеем, някои от нас може да намерят главите си набити на колове. Може би всички. Бялата кула може да се погрижи за това, ако този ал-Тор не го направи.
— Погибелта изглежда почти заспала — промърмори Теразиан, потърка замислено пълните си бузи и четината по тях изскриптя. — Не помня някога да е била толкова притихнала.
— Сянката никога не спи — вметна спокойно Джагад и Теразиан кимна, сякаш това си заслужаваше да се обсъди. Агелмар беше най-добрият пълководец от всички тях, един от най-добрите, които можеха да се намерят по целия свят, но Теразиан не си беше намерил мястото до дясното рамо на Пайтар само защото бе добър сътрапезник.
— Войската, която оставих след себе си, би могла спокойно да опази Погибелта, стига да не започнат отново Тролокските войни — заяви твърдо Етениел. — Вярвам, че всички вие също сте оставили предостатъчно охрана. Макар че това едва ли има значение. Наистина ли някой от вас допуска, че можем тепърва да се откажем? — Зададе въпроса сухо, без да очаква отговор, но такъв последва.
— Да се откажем ли? — възкликна висок женски глас зад нея. Тенобия Салдейска се появи на мястото на срещата в галоп и дръпна юздите на белия си кон толкова рязко, че животното се изправи на задните си крака и изцвили буйно. Дебели перлени ивици минаваха по тъмносивите ръкави на тесните й одежди, виещо се пищно червено-златисто везмо очертаваще тънкия й кръст и добре закръгления й бюст. Висока за жена, тя излъчваше прелест, ако не и красота, въпреки подчертано издадения си нос. За този чар несъмнено помагаха големите й скосени тъмносини очи, както и силната увереност, която просто струеше от нея. Както се очакваше, кралицата на Салдеа бе придружена само от Калян Рамзин, един от многобройните й чичовци, нашарен с белези мъж с посребрена коса, с орлово лице и дебели мустаци, извити около устата му. Тенобия Казади понасяше войнишки съвети, но когато са предложени само от него. — Аз няма да се върна. — заяви тя пламенно, — каквото и да решите вие. Изпратих скъпия си чичо Даврам да ми донесе главата на Лъжедракона Мазрим Таим, а сега той и Таим — и двамата! — следват този ал-Тор, ако мога да вярвам и на половината от това, което чувам. Повела съм почти петдесет хиляди мъже и каквото и да решите, няма да се върна, докато чичо ми и ал-Тор не разберат кой точно управлява Салдеа.
Етениел се спогледа със Серайда и Залдер, докато Пайтар и Еазар се впуснаха да обясняват на Тенобия, че те също са решени да продължат. Серайла съвсем леко поклати глава и съвсем леко сви рамене. Балдер открито завъртя очи. Етениел не че се беше надявала най-накрая Тенобия да реши да остане настрана, но момичето със сигурност щеше да им създаде трудности.
Салдейците бяха странни хора — Етениел често се беше чудила как сестра й Ейноне бе успяла да създаде толкова успешен брак с друг от чичовците на Тенобия, — но самата Тенобия довеждаше тази странност до крайности. Човек можеше да очаква показност от всеки салдеец или салдейка, но Тенобия изпитваше удоволствие от това да смае дори доманките и да накара алтарките да изглеждат скучновати пред нея. За нрава на салдейците се носеха легенди, но нейният беше като див пожар на буен вятър и човек никога не можеше да предвиди от какво ще лумне искрата. Етениел не искаше дори да мисли за трудността да се накара тази жена да се вслуша в разума, когато самата тя не пожелае; единствено Даврам Башийр беше успявал изобщо да го постига. А открит все още стоеше и въпросът с женитбата й.
Защото Тенобия все още беше млада, макар и да бе превишила с години възрастта, в която бе редно да се омъжи — бракът беше дълг за всеки член на властващ знатен Дом, още повече за една владетелка; трябваше да се създават и укрепват съюзи, да се осигуряват наследници — и все пак Етениел накога не бе допускала възможността да ожени някой от синовете си за нея. Изискванията на Тенобия за съпруг бяха на равнището на всичко останало, свързано с нея. Бъдещият й съпруг трябваше да бъде в състояние да се изправи пред дузина мърдраали и да ги съсече наведнъж. И в същото време да свири умело на арфа и да съчинява стихове. Трябваше да може да беседва с учени, докато язди надолу по стръмна урва. Или нагоре. И разбива се, той трябваше да изпитва към нея дълбока почит — все пак тя беше кралица — само дето понякога Тенобия щеше да очаква от него да отхвърля дръзко словата й и да я метне на рамо. Точно това искаше момичето, ни повече, ни по-малко! И Светлината да му е на помощ, ако реши да я метне, когато тя очаква почитта му, или да я зачете, когато й се иска обратното. Всичко това тя никога не беше го казвала открито, разбира се, но всяка жена, която имаше капка ум в главата, набързо щеше да го сглоби късче по късче от това, което е чула от приказките й за мъжете. Тенобия щеше да си умре като девица. Което означаваше, че щеше да я наследи Даврам, стига тя да го оставеше жив, или наследникът на Даврам.