Смая се да чуе такива безжалостни думи за императора от дъщеря му.
— Ако това е целта, струва ми се, че я е постигнал — промърмори той.
— Само така ви се струва. Китайците ни се усмихват мило, подчиняват ни се, пълнят като придворни дворовете ни и се преструват, че ни обичат. Но тайно ни наричат варвари и се подиграват на баща ми, че не умее да говори езика им. Осмиват ни в театралните си представления. Актьорите им си правят шеги с нас; кукловодите им разиграват с нас пасквили. Присмиват ни се заради огромното ни желание да сме като тях. То ги кара да ни презират още повече. Истината е, че ние сме нашественици и те ни мразят. Би ли могло да е другояче?
Жосеран беше потресен. Синът на Небето не беше всесилен, както го бяха накарали да повярва привидностите. Той беше изправен пред две граждански войни в държавата си и бунт в империята си.
— Но Сартак ми каза, че много от войниците на Хубилай са китайци.
— Той мъдро ги използва. Всичките му новобранци са изпратени на служба в провинции, които са далеч от домовете им, за да се чувстват чужденци, както и техните татарски военачалници. Баща ми запазва собствената си стража, кесиг, и има лично подбрани полкове от собствения си клан, разпръснат из цялата империя, за да премаже всеки бунт. Сринаха стените на всички китайски градове, разриха дори каменната настилка по улиците, за да не пречат на движението на нашите коне, ако се наложи да ги нападнем. Разбирате ли? Не смеят да го мразят открито. Това е — тя осъзна, че се е разприказвала, и сведе поглед. — Говоря прекалено свободно с вас. Вие сте добър шпионин.
Тишината се нарушаваше единствено от шуртенето на водоскока и шумоленето на бамбука.
— Заради политиката живея тук в този красив парк само с птиците и рибите за компания, защото баща ми иска от мен да бъда китайска принцеса. Но не става дума само за политика. Той искрено обича тези китайци, които е победил. Не е ли странно за такъв човек?
Жосеран кимна.
— Така е, щом казвате.
— Странно и печално. Защото копнея да яздя кон и да се науча да стрелям с лък като татарка. А трябва да седя тук всеки ден сред върбите и единственото ми занимание е да закрепям игли в косата си. Нашият баща ни дава живот и после този живот се превръща в бреме. Не е ли истина, Варварино?
— Така е — съгласи се той, умислен дали някога ще успее да свали товара от собствената си душа.
— Къде беше? — настоятелно го попита Уилям, когато Жосеран се прибра в двореца по-късно същия следобед.
— Разговарях с принцеса Мяо-йен.
— Прекалено много време прекарваш с нея. Не си струва.
— Научавам много за императора и хората му с нейна помощ.
— Желаеш я. Познавам го по очите ти.
Жосеран се обиди от неоснователното обвинение.
— Тя е принцеса и дъщеря на императора.
— И кога това е възпирало ниските ти страсти? Мирисът ѝ, помадите, които използва на лицето си, копринените рокли, които носи? Има всички дяволски приспособления. Пилея часове да ѝ покажа пътя на добродетелта и Бог, а ти съсипваш всичките ми постижения!
Жосеран въздъхна.
— Не знам какво повече искаш от мен.
— Аз не искам нищо от теб. Бог е този, който иска от теб да ми помогнеш да донесем на тези хора любовта на Христос.
— Не правя ли всичко, което ми е по силите?
Уилям поклати глава.
— Не знам — рече той. — Само Бог може да даде отговора.
Хубилай я чакаше в Павилиона на благоуханните цветя. Облечен в мантия от зелена коприна, по лицето му се четеше недоволство.
Павилионът гледаше към градините в четирите посоки. Във вази бяха засадени канела и банани, които цъфтяха в розово, върху застлания с плочи двор бяха нагласени хитроумно вятърни мелници, така че и най-лекото движение на перките им да разнася уханието на цветята към залите на павилиона. Птиците по дърветата, чиито клони се ширеха над стрехите, цвърчаха оглушително. В северния край имаше олтар с трева от степта, както и пръст, донесена от татарската родина; жълто-кафява кал, жълт пясък, черни и бели камъчета от Гоби. Въпреки че очевидно ставаше дума за татарско светилище, всъщност Олтарът на земята беше конфуциански идеал. Покриваше го завеса от червен брокат с благословии, изписани върху плата със златно китайско писмо.
Толкова много противоречия имаше тук.
Тя се приближи на ръце и колене. После събра ръце и сведе глава в поклон три пъти към мраморния под, преди да погледне към копринените очи на баща си. Строгите лица на неговите конфуциански и тангутски съветници я наблюдаваха от подиума под трона му.