А най-хубавото беше, че притежаваше прекрасните тайни на чехъла.
Уилям лежеше в мрака на третия час от денонощието и слушаше подигравателните шумове на града, вика на мохамеданите, призоваващ езичниците към тяхната джамия, и бумкането на гонговете на идолопоклонниците, докато тръгват из тъмните улици. Заобиколен беше от неверници, агне сред песове от Ада. Усети товара на задачата си, великия договор, който Бог беше сключил с него — да донесе словото му тук, на края на света.
Очите го боляха от безсъние, но мускулите и нервите му бяха опънати като тетива на лък.
Затвори очи и си припомни сладките пудри и уханните чайове на новата си ученичка, чу отново приплясването на водата на езерото около павилиона ѝ, странната музика на катайската лютня. Шумоленето на коприната, вездесъща и пронизителна като гръм.
Стана от леглото и коленичи на пода, опита се да съсредоточи сърцето си върху молитвата. Ръцете му се разтрепериха.
Разкъса расото си от раменете, докато не провисна до кръста и затърси в мрака камшика. Намери го, скрит под леглото. Започна да се бичува по гърба с огромно настървение, защото най-голямата победа на неговата вяра беше поставена на карта, дано само имаше сила.
Или щеше по свой начин да накара своя Господ отново да страда?
90
Ловният парк се намираше на запад и на север от града, граничеше с градските стени, обширна райска градина от тучни ливади, гори, потоци, изобилстващ от различни видове елени. Имаше и стада от кобили, тяхното мляко беше изключителна собственост на императора. Паркът беше заобиколен от стена от пръст, която се виеше на шейсет мили около равнината и от дълбок ров. Имаше само един вход откъм двореца.
Жосеран беше виждал парка от павилиона на Мяо-йен с мисълта, че никога няма да отиде в него. Но един ден, за негова изненада, получи покана да язди на лов със самия велик Хубилай.
Каченият върху два сиви слона хаудах23 беше пищно украсен, със стени и покрив, покрити с леопардови кожи и вътрешност от копринен брокат и кожи. Кайду не яздеше по този начин на лов, улови се, че мисли Жосеран, и за момент видя този велик предводител през очите на истинските татари, както би го видяла Хутлун, и разбра огорчението им.
Хаудахът скърцаше в унисон с поклащащата се походка на грамадния слон, докато вървяха по засенените пътеки. Върволица от ездачи ги следваше, имперският кесиг беше в леките си брони, някои с лъкове, други със соколи върху облечените с ръкавици ръце. Водещият офицер имаше леопард, който седеше на задницата на коня му.
Самият император носеше златен шлем и бяла подплатена ризница. На ръката му почиваше сокол, чиято глава той почесваше от време на време, сякаш е коте.
Чудно, какво ли иска от мен, помисли си Жосеран.
— Казаха ми — рече Хубилай, — че сте дошли през Покрива на света.
— Така е, господарю.
— Тогава несъмнено сте били гости за известно време на моя господар Кайду. Той спомена ли ме?
Жосеран усети как у него се надига тревога. Какво означаваше това?
— Той говори много за Арик Буке — внимателно рече той. Държеше се за стените на хаудаха, непривикнал с поклащането. Все едно бе на кораб в бурно море.
— И е изразил голямата си почит към него, несъмнено, заради качествата, които не притежава. Вие какво мислите за Кайду?
— Той се отнесе много любезно с нас.
— Предпазлив отговор. Но ви е известна причината, поради която ви задавам тези въпроси. Не всички татари мислят, че Хубилай е техен господар. — Не изчака отговор. — Знаете го, защото със собствените си очи сте станали свидетели на спора ни, но знайте и това: аз съм господар и на монголите, и на Небесната империя и онзи, който ме предизвика, ще превърна в прах. Хулегу в хаганата на запад ме призна и се подчинява на моите желания.
Тогава можем да сключим споразумението ни, помисли си Жосеран. Или това е поредната от игрите му?
Соколите бяха освободени от конярите и с крясъци връхлетяха жеравите в езерата.
— Има такива, които си въобразяват, че можем да прекараме живота си, както са живели дедите ни, в степите, да крадем коне и да изпепеляваме градове. Но Кайду и моят брат Арик Буке живеят във време, което е отминало. Трябва ли да живеем като Чингис хан и всяка зима да завоюваме света само за да се оттеглим през лятото, за да се погрижим за конете и овцете си? Ако ще запазваме онова, което сме спечелили, трябва да променим привичките си. Светът може да бъде завоюван от гърба на коня, но не може да бъде управляван така.