— Аз ли? — също прошепна тя в отговор, неуверена в смисъла на въпроса.
— Според вас кой Велик хан е самозванецът?
— Моето мнение е несъществено. Не съм нито монголка, нито китайка. Нося кръвта на Чингис хан, но имам крака на китайска принцеса. Не мога да яздя, не мога дори дълго да вървя сама. Вече не съм човек. Аз съм жертвата на моя баща, принесена пред онези, които е завоювал — тя замълча. — Уморих се. Вървете си. Надявам се, че отново ще се срещнем.
— Надали ще имам това щастие. Но ви пожелавам божествен мир в душата.
— И аз ви пожелавам същото. И хиляди благословии за нашия отец, който е на небето — каза тя, като използва израза, който употребяваше Уилям.
— Господарке — тихо каза той с поклон.
И я остави там, в Градината на ободряващата пролет, принцесата със сърце на татарка, тяло на кукла и мънички, ужасяващи, детски крачета лилии.
Поеха на път във втората есенна луна, придружени от сто имперски отряда. Сартак водеше авангарда с Пияницата и Ядосания. Отправиха се на юг, към многобройните селца и градчета, прострени из зелените равнини на Катай, а после по прашните, оскъдни следи от Пътя на коприната на запад.
Част VI
Пеещите пясъци
Пустинята Такламакан
От Успение Богородично до Архангеловден24
Лятото беше сухо и облакът от острите люспици, носени от вятъра, се смесваше с льосовия прах, довяван от северните степи. Целият пейзаж беше толкова златист, че трудно се различаваха пътищата и реките, а въздухът — задушлив. Обли камъни от речните корита осейваха полето и пречеха на повърхностния слой да се превърне в прах, който да бъде отнесен от вятъра.
Зад това жълто було лежеше свидетелството за трескавия летен труд на земеделците: грижливо обработваните черничеви градини, с които се хранеха безценните копринени буби; сеното, напластено в кошерини с увити върхове; зърното за зимата и зеленчуците се сушаха на покривите. Тук и там неколцина земеделци все още работеха със сърпове по нивите, превитите им кафяви тела бяха покрити само с препаски на слабините. Мулета, натоварени с ракитови кошове, пълни с последните плодове на урожая, стъпваха тромаво по разнебитените пътеки покрай бреговете на Жълтата река.
Колкото по на запад отиваха, толкова по-видими ставаха следите от военна дейност: имперската конница с ризници, покрити с плочки; наемниците с леки брони, които вървяха на запад, с къси копия, преметнати през рамо; отрядите уйгури и тангути, водени от татарски военачалници с крилати шлемове.
Жосеран отново си спомни предупреждението на Мяо-йен: завръщането ви ще бъде по-опасно, отколкото пътуването ви до тук. Започнеше ли война, можеха да бъдат задържани с години в Катай. Ако се случеше това, договорът им щеше напълно да изгуби смисъл, докато… наистина, ако… стигнеха до Акра.
Уилям вече не се грижеше нито за настоящите, нито за бъдещите опасности. Мислите му бяха насочени навътре, осмисляше собствения си провал. Въобразил си беше, че е спечелил императора за Христос; вместо това го бяха направили на глупак.
Сто свещеници! Възможно ли беше изобщо да се състои подобен поход и ако се състоеше, можеха ли да се доверят на Хубилай? Уилям беше мечтал за апостолска мисия със значимостта на Свети Павловата, да отведе душите от изтока в лоното Божие. Вместо това се връщаше с мънкания и обещания.
Стигнал беше до заключението, че се е провалил, защото Бог е надникнал в сърцето му и е видял, че то е нечисто.
Пътуваше в мълчание, едва проговаряше по някоя дума с Жосеран, спуснал качулката над лицето си, самотен в своето нещастие. Вече не се страхуваше, нито го изпълваше надежда; той беше различен човек от онзи, който измина същия път два месеца по-рано.
Молитвени знамена се вееха на вятъра, разнесе се силният звън на гонг, жълтеникавите стени порозовяха от спускащото се над хоризонта слънце. Жосеран последва Уилям през дървената, обкована с грамадни гвоздеи врата към двора на будисткия манастир и се огледа. Галериите от много стар и черен дялан дървен материал ги заобикаляха от четири страни. Две камили стояха привързани към кривите клони на нар.
Тръгнаха из манастира, оживен от великолепни стенописи в алени и зелени нюанси, където разкривени дяволи разчленяваха клетници в езически ад. Уилям извика от страх, когато от прага се озъби мечка.
— Статуя е — изсумтя Жосеран.
Но не беше обикновена статуя. Мечата кожа бе запазена в истинския си вид, макар че там където трябваше да са очите, имаше тъмни празнини. Хълбоците на мечката бяха лепкави от ритуално намазано масло.