Конски фъшкии бяха полепнали по влажните им дрехи; въздухът в шатрата беше наситен с мириса им. Уилям избърса очите си, които сълзяха и лютяха от дима от огъня.
— Мислиш ли, че идва наш ред да ни ядат? — попита той Жосеран.
Слушал беше легендите за тези хора, как пиели кръв и се хранели с кучета, жаби, змии и дори един с друг. Като ги гледаше сега, не беше трудно да си го представи. Взираше се с отвращение в бъркотията от овчи вътрешности върху мократа от тях трева пред него. Татарите се разсмяха и го подканиха да яде, докато те вадеха черва и карантия от димящия куп с омазнени и черни пръсти. Остатъкът от животното, руното, главата и окървавените кости, лежеше накуп отстрани.
Собственикът на юртата беше заклал овцата в тяхна чест. Жосеран за пръв път виждаше така да убиват животно: мъжът просто го тръшна по гръб, притисна го с колене и разпори корема му с ножа си. След това вмъкна ръка чак до лакът в гънещите се вътрешности на овцата и притисна аортата, сърцето ѝ спря. След няколко мига главата на овцата клюмна настрана и животното умря, надали и капка кръв се проля.
Начинът, по който готвеха месото, беше направо варварски. Изхвърлиха само съдържанието на стомаха. Всичко останало — шкембето, главата, карантията, месото и костите, метнаха във вряща вода.
На Уилям от глад чак му прилошаваше, но стомахът му се бунтуваше и отказваше да яде от розовата, подварена маса пред него.
Джучи отсече с ножа си парче почти сурово месо от трупа и го метна в устата си. Уилям дочу как малки кости захрущяха между зъбите му. Брадичката му лъсна от мазнината.
На входа имаше мех от козя кожа. Джучи скокна, наля малко от течността в дървена купа и я тръсна в ръцете на Уилям. С жестове му показа да пие.
Наричаха тази течност кумис, ферментирало кобилешко мляко, което пиеха при всяко хранене. То поне не беше неприятно, вече беше привикнал към него. Бялата и с мирис на вино леко пенлива напитка оставяше в устата вкус на бадеми.
Уилям надигна купата към устните си и пресуши съдържанието ѝ наведнъж. Веднага се улови за гърлото, дъх не му достигаше. Вътрешностите му пламнаха. Татарите избухнаха в смях.
— Отровихте го! — извика Жосеран.
— Черен кумис — обясни Джучи. Потупа се по стомаха. — Хубаво е!
Нямаше да му навреди, но принудиха Уилям да пие още, стояха пред него и пляскаха с ръце при всяка негова глътка. Монахът знаеше какво правят. Черният кумис беше силен като виното и Уилям разбра, че скоро ще е пиян като тях. След като пресуши няколко чаши от възкиселата течност, те се умориха от играта си, пак седнаха на влажната трева и започнаха да се хранят.
— Добре ли си, братко Уилям? — попита го Жосеран.
— Ще се присъединиш ли към мен… за молитва? — отвърна на въпроса му с въпрос той. Изведнъж езикът му се беше удвоил и осъзна, че заваля думите.
— Коленете ми вече имат мазоли и рани от непрестанните ти молитви.
— Трябва да помолим за божествено напътствие… за да можем да спечелим тези хора за Бог.
Татарите го изгледаха, когато падна на колене до огъня и вдигна сплетени за молитва ръце към небето. Очите им проследиха погледа му към дупката за излизане на дима и единствената вечерна звезда, която грееше над юртата.
— В името Божие, спри — каза му Жосеран. — Твоята набожност никак не ги впечатлява. Мислят, че си болен.
— Какво мислят татарите, не ме притеснява.
Така си беше. За пръв път от седмици вече не се страхуваше. Чувстваше се силен, непобедим и харизматичен. Уилям високо призова Бог да слезе сред тях, да бди над душите им и да поведе варварската им свита по единствения истински път.
Когато приключи с молитвите си, Жосеран продължаваше мрачно да дъвче парче сурова карантия.
— Как можеш да ядеш тази отвратителна каша? — попита Уилям.
— Аз съм войник. Войникът без храна не може да оцелее независимо каква гадост му е поднесена в паницата.
Уилям взе увито парче сготвени черва в ръка, почувства хлъзгавата му повърхност. Усети как му се повдига. Стана и напусна шатрата с намерението да хвърли карантията на кучетата. Но светът се завъртя около него и той падна гърбом, мъртво пиян.
Уилям се събуди преди зазоряване. Някъде в нощта се носеше вълчи вой. Чувстваше тъпа болка зад очите си. Посегна към разпятието на врата си и замърмори тихо молитва. Знаеше, че ако се провали в това, в тази изкупителна мисия в окаяния си живот, за него нямаше да има спасение.
18
Сутринта беше студена и мъглива. Под тях имаше езеро със стоманеносив цвят. Тъмен облак обвиваше заобикалящите ги склонове. От време на време в промеждутъците на проясняване съзираха острите зъбери на планините, чиито покрити със сняг и лед върхове се редяха до хоризонта.