Реката течеше като жълта вена в сърцето на Катай. Стръмните стени на дефилето ѝ бяха набраздени от оризища и жълти льосови скали, продупчени от следващи една след друга редици от пещери. Хората пресяваха на слънцето зърно, нощем се изтегляха в планината, както бяха правили хиляди години.
Всичко изглеждаше чуждо, плашещо и неустоимо едновременно: демоничният трясък на цимбалите и печалните удари на гонга от храмовете; ритмичното напяване на свещениците; масивните статуи на Боркан, изправени до пътя, боядисани в поразителни цветове. Веднъж Жосеран видя статуя с височина десет човешки боя, изсечена от камък върху повърхността на скалата.
Пътят на коприната вече не беше самотно място, той гъмжеше от скърцащи каруци, селяни, които разменяха стоки на път за пазара с кошове плодове и зеленчуци, подпрени на раменете им върху бамбукови прътове. Малки кервани от по няколко мулета или камили носеха коприни и различни сортове чай на юг. Понякога Жосеран чуваше имперски пратеник да минава покрай тях, овързан с огромен колан със звънци. Видяха безброй овощни градини с черници, с които хранеха бубите за безценните им копринени пашкули.
Селцата, покрай които минаваха, бяха повечето бедни, със стъкмени от кал, слама и тръстика колиби. Свине и гъски цапотеха из разкаляните им пътеки; дечурлига с голи дупета клечаха и се изхождаха във вадите.
Веднъж минаха покрай погребална процесия. Натоварения ковчег беше покрит със замайващо пъстри копринени постели, а опечалените се смееха и пееха, като да е празничен ден. Група музиканти ги следваха, свиреха тръби. Жосеран за пръв път виждаше погребение, което да не е повод за скръбно мълчание, и остана удивен от гледката на хора, които приветстват радостно смъртта.
— Щастливи са за умрелия — обясни Сартак. — Мъртвите вече са оставили грижите за земните дела. Високите шумове държат настрана злите духове. — Той се приведе по-близо. — Сигурно съм зъл дух, защото и аз мразя звука от тези тръби!
И се разсмя.
Хората от Средното царство ги намираха за толкова любопитни, колкото и ужасяващи. Пълнички, кръглолики деца играеха под покритите с покриви порти и се втурваха навътре, когато минаваха, сочеха ги и пищяха от страх. Белобради старци оставяха настрани дългите си лули и ги зяпваха с отворени уста; старици с подплатени жилетки и панталони, беззъби, невероятно дребни и с обути в чехли крака се юрваха към навесите си, разпищели се като малките деца.
Беше късен следобед, когато стигнаха до един от най-големите градове, които Жосеран беше виждал, по-голям дори от Константинопол, Венеция или Рим. Стените, прецени той, бяха седем или осем левги в обиколка и изчезваха сред мъглата от двете страни. Издигаха се смайващ брой барабанни кули и пагоди.
Градът, каза му Сартак, се казвал Кензан Фу и оттам започвал Пътят на коприната. Повече от един милион души живеели в него, така му обясни.
— Тук ли ще се срещнем с Хубилай? — попита го Жосеран.
— Не, Варварино — разсмя се Сартак. — Пътуваме към по-красив град от този!
По онова време Жосеран си помисли, че думите му са празна хвалба.
Не спряха в Кензан Фу. Вместо това продължиха на север покрай Жълтата река, която беше набъбнала от дъжда, а водите ѝ бяха гъсти от калта и не бяха жълти, а червеникавокафяви на цвят. Подминаха друг голям град, който татарите нарекоха Тай Юан, и много късно един следобед се изправиха пред гледка, която накара Жосеран да зяпне от удивление.
Пред тях се издигаше стена от утъпкана пръст и кирпичени тухли. Простираше се миля след миля през хълмове, извиваше се като змия, преди накрая да изчезне в мъглата. Висока беше, колкото два или три човешки боя. По дължината ѝ бяха изградени наблюдателни кули, ориентирани в двете посоки.
Сартак слезе от коня. Последваха го, повели конете си нагоре по насипа към стените със зъбери, където отново се качиха на седлата и поеха по пътя, изграден отгоре на стената. Вървяха между зъберите ѝ не в продължение на часове, а няколко дни. Подминаха безчет стражеви кули. Войниците, които пазеха, имаха същите брони като свитата им и носеха същите зелено-бели знамена.
Така и не стигнаха края на този смайващ градеж. Много преди това пристигнаха в Шанту.
67
Може би е хубаво, че боговете се намесиха, мислеше си Хутлун. Кой знае каква лудост щях да сторя?
Аз съм принцеса, татарка, дъщеря на велик хан; той беше варварин, при това грозен. Но караше сърцето ми да трепва, когато го погледнех. Не съм се чувствала така преди, когато съм била с мъж от моето племе, и сега копнея отново да изпитам този трепет.