Вече ми липсва. Нощем, когато летя с духовете на вечното Синьо небе, ще го търся. Никога няма да го забравя.
Стрелата на сива мълния просветна над планината. Рукна летен дъжд и цялото поле заблестя от водата. Степта, този океан от треви — беше покрита с диви цветя, жълти, карминени и виолетови, в долината пасяха овце и бяха толкова тлъсти, че се тътреха като гъски. Във всяка юрта в долината кожените мехове, които висяха над вратите, преливаха от кумис.
По праговете на пръснатите из равнината юрти надзъртаха хора, засенчваха очи от блясъка на слънцето и наблюдаваха как тези странници минават в галоп. Овчарските кучета се втурваха след тях, лаеха, следваха ги бегом, после изоставаха и отново се запътваха към дома си.
Ято диви гъски прелетя пред слънцето. Пустинята остана само сън.
Но какъв! Сън, който беше струвал живота на шестнайсетима от събратята ѝ, както и на Едноокия, камиларят им, чието гърло беше пронизано от копието на един от конниците. Хората на Хубилай съсякоха дузина там в равнината, четирима други умряха от раните си по време на дългото пътуване обратно през Такламакан.
След засадата от войниците на Хубилай тя обмисляше да се върне веднага при баща си в долината Фергана. Отложи неприятното събитие и реши вместо това лично да доведе до знанието на хана на хановете, Арик Буке, предателството на Хубилай.
Размени останалите невредими камили за коне в Кашгар и остави оцелелите от отряда си да яздят през северните степи. След смъртта на толкова много от другарите ѝ ездата ѝ носеше утеха и забрава за случилото се в пустинята. Така ѝ беше по-лесно да изтрие от съзнанието си думите на Жос-ран при езерото и как здраво я беше притискал в бурята.
Тези спомени трябваше да принадлежат на друга Хутлун.
Един ден дръпнаха юздите на конете си на висок хребет и погледнаха надолу към Каракорум, Градът на Черните пясъци, столицата на Синия монгол. Хиляди и хиляди плъстени юрти покриваха равнината. В средата на този огромен стан извитите покриви на шепата дървени пагоди блестяха в нефритено и жълто на късното следобедно слънце. Ступите на дузина храмове се издигаха в синьото небе, куполът на единствената джамия се гушеше между тях. Отвъд града бялата огърлица от планини се отразяваше в наводненото пасище.
Пустинята беше само сън, напомни си отново тя, когато поведе оределите останки от свитата си надолу по склоновете към Каракорум. Само сън.
Отбранителните съоръжения на града бяха само символични, понеже никой никога не бе оспорвал властта на Великия хан на монголската орда като господар на цяла Азия. Стените от пръст около града се издигаха едва един човешки бой, ровът пред тях беше почти толкова дълбок.
Входът към града се пазеше от две каменни костенурки. Имперските едикти на Великия хан, ясак, на Чингис се намираха тук, записани на каменни плочи с височина два човешки боя с изсечени дракони в короната на стелата18. Написани бяха на сливащото се уйгурско писмо, което татарите бяха заели от един от своите васални народи.
По силата на Вечните небеса и по заповед на Вселенския господар на Империята на монголите…
Хутлун беше идвала дотук само веднъж с баща си за курултай, който избра Монке за хан на хановете. По онова време беше малко дете, пазеше само неясни спомени за града, детската ѝ невинност беше преувеличила чудесата му. Тогава ѝ се стори невъзможно огромен.
Всъщност в средата му имаше едва шепа сгради, дървените пагоди на двореца, хамбари и конюшни от грубо издялан камък. Имаше и претъпкан квартал от кирпич и слама, дом на катайските майстори седлари, които въртяха занаята си из калните улици.
Влязоха в града и бяха погълнати от неразборията и вихъра на тържището за овце. Водеха конете си през гъста воняща кал, слушаха гълчавата от дузина различни езици, оглушителното блеене на животните, които биваха водени при касапите или сменяха стопаните си.
Минаха покрай голяма къща с остри червени покриви с украсени със златни дракони греди. Пред тях бяха стените на двореца. Хутлун чу пеенето на монасите, бумтенето на шаманските барабани.
Стигнаха до две масивни дървени порти, обковани с гвоздеи. Императорските стражи излязоха напред, поискаха оръжията им и ги попитаха какво ги води тук. След като установиха коя е, Хутлун и спътниците ѝ бяха съпроводени от офицер от стражата до митницата, дълга и тясна сграда, поддържана от дебели дървени стълбове. В средата ѝ имаше тухлена печка, на която стражите топлеха ръцете си. Те ги изгледаха със студено любопитство.