Реши да замълчи; вече беше казал прекалено много. Извади черничевите хартийки, които Ахмад му даде, и ги тръсна в ръката му.
— Какво е това? — попита Уилям.
— За кадилницата и сребърния кръст.
— Кадилницата ли?
— И сребърния кръст. Императорът ги присвоява.
— Дал ли си му ги? Но те не бяха от даровете.
— Май няма значение. Сартак ми каза, че всички златни и сребърни предмети в държавата по закон се отнемат в полза на императора за съкровищницата. Смята се за обида, ако някой друг, освен самия Хубилай притежава подобни метали. Но в замяна той ти дава това.
Уилям впери поглед в късчетата хартия в ръката си. Направени бяха от черничева кора и подпечатани с винения печат на императора. От двете страни имаше надписи на уйгурски.
— Хартия? Това нова обида ли е?
— Наричат я хартиени пари. Можеш срещу тях да си купиш стоки също като с монетите.
— Направили са те на глупак.
— Напротив, братко Уилям. Със Сартак ходихме до пазара и си купих тези сливи за една от хартийките. Соколарите взеха хартийката ми без мърморене и ми дадоха тези нанизи от монети при сделката.
Показа низа от монети, всяка с дупка в средата, нанизани на тънка двойна връв.
Уилям не сваляше поглед от него. Хартиени пари! Кой е чувал за подобно нещо? Обърна се към прозореца. От стрехите на бамбуковия покрив му се озъби позлатен дракон.
— Ще възразя пред императора. Кога ще ни приеме отново? Има много за обсъждане.
— Ще ни приеме този следобед.
— Да се надяваме, че този път няма да е пиян.
— Да се надяваме, че този път ще се обърнеш към него като към владетел, а не като към бедняк в църквата ти, дошъл за изповед.
— Не ме поучавай как да върша делата на Църквата!
— Наистина не проумявам защо папата те е избрал за пратеник. Нищо ли не ти е споменал за учтивото поведение, когато говориш с принц на чуждо кралство?
— Всички хора са равни пред Бога.
— Ние не сме пред Бога. Ние сме пред краля на татарите. Добрият посланик трябва да се научи да се покланя и подчинява. Та защо те е избрал папата? Да не би да е искал да му се махнеш от главата?
— Какви ги говориш?
— Казвам, че ако бях превел всичко, което каза, щяха да ни отсекат главите още в Алепо и дузина пъти след това.
— Бях избран заради своята ревност и любовта си към Бог, а не защото съм изкусен с думите. Бог ме води във всичко, което правя.
— Или си бил единственият луд, който се е наел със задачата!
— Как смееш да ми говориш така?
— Май така е станало. Излишен си бил. А и всички останали около папата са се съмнявали, че тази мисия е правилното решение — на тръгване метна остатъка от императорските хартии към него. — Ето, купи си малко сливи.
76
Втората им среща с императора не се състоя в голямата приемна зала, вместо това ги съпроводиха през двойка покрити порти в светилището на градина зад двореца. Този двор, каза Сартак на Жосеран, бил отделен за лично удоволствие на Хубилай.
Жосеран не беше виждал по-красива градина. Павилиони, покрити със зелени керемиди, се гушеха сред горички от върби и бамбук, а слънчевите лъчи проблясваха като живак в спокойните води на огромното езеро. Дълговечни риби — както ги наричаха китайците — плуваха лениво в сенките, хвърляни от извитите мостове с парапети от гравиран камък. Пауни ги наблюдаваха със студеното подозрение на крале, бели лебеди плуваха необезпокоявани между лотосовите цветове или протягаха дългите си криле към слънцето.
Минаха по алея, от двете страни на която се редяха върби. Жосеран видя бялата юрта на императора пред тях, въплъщение на най-висша изисканост, а пищната ѝ наредба затъмняваше всичко, което Жосеран беше видял из степта. Юртата се издигаше върху площадка от утъпкана пръст, заобикаляха я застлани с плочи дворове и плачещи върби. В небето над дърветата се носеха жълто хартиено слънце и пеперуда в синьо и оранжево, ярко оцветените хвърчила на децата на придворните.
Докато чакаха да бъдат приети, Сартак прошепна на Жосеран, че трябва да се приближи към трона на императора на колене. Жосеран предаде указанието на монаха, не беше трудно да се предвиди какво ще е отношението му към това изискване.
— Отказвам! — изсъска той. — Достатъчно съм превивал коляно пред тези диваци! Занапред ще коленича само пред Бог!
— Не го ли обсъдихме вече? Тук не си инквизитор, тук си пратеник на папата, който ще се изправи пред чужд владетел!
— Това е богохулство!
— Кесаревото кесарю…
Уилям се двоумеше. Лицето му издаваше десетина борещи се емоции. Най-накрая призна здравомислието в думите на Жосеран. Когато церемониалмайсторът дойде да ги вземе, той падна на колене до Жосеран и по този начин се приближиха до Сина на Небето.