Облеклото ѝ беше пригодно не за степите, а единствено за двора. Носеше дълга рокля от розова коприна с бяла сатенена яка около врата, пристегната от лявата страна с малки продълговати копчета, прихванати с примки от плат. Ръкавите ѝ бяха толкова дълги, че ръцете ѝ не се виждаха. Широк пояс около кръста я придържаше с нефритена катарама във формата на паун, а краката ѝ бяха обути в мънички чехли от червен сатен, украсени със златна бродерия. Имаше вид не на принцеса, а на красиво дете.
Жосеран си спомни откровението на Текудай: Ако една жена има девствено було, това е знак, че е прекарала малко време на гърба на коня си. Следователно не я бива за ездач и ще е бреме за съпруга си.
Почуди се какво ли би казал Текудай за тази татарска принцеса.
Настаниха се върху килимите около масата. Жосеран огледа стаята. Решетки от пълзящи растения и пергамент закриваха прозорците, а подът беше застлан с килими от брокат в наситено златно и виненочервено. По стените висяха рисунки, изобразяващи снежни сцени. Тя целяха да внушат прохлада в горещините, така му беше обяснил Сартак. Затова и било дадено такова име на павилиона.
Изписани с калиграфски знаци свитъци висяха по стените, яркочервено мастило върху бяла основа. На ниската масичка, покрита с черен лак, бяха поставени статуя на кон, направен от един-единствен къс нефрит, и ваза от ахат, в която пръскаше аромат разцъфнала сливова клонка. От страната на принцесата стоеше бамбукова клетка с огромен зелен щурец.
В ъгъла три млади китайски момичета в красиви рокли свиреха на малки подобни на арфи инструменти. Музиката им се носеше над езерото.
— Казаха ми, че са ви довели, за да ме научите на вашата вяра — каза Мяо-йен.
— Такова е желанието на баща ви — отговори Жосеран.
— Дали е и ваше желание? — попита го тя.
— Моето желание е всеки да познае единствения истински бог.
Мяо-йен се усмихна. Две прислужници им донесоха чай, който тя нарече „белите облаци“. Той беше сервиран в чаши от фин порцелан в синьо и бяло върху лакиран поднос.
Докато отпиваха горещата течност, тя му зададе безброй въпроси. Любопитството на принцесата не знаеше граници. Също като баща си искаше да научи повече за Християнство — както тя наричаше Франция — и за Земите отвъд, за пътуването им и какво са видели. Слушаше жадно описанията на Жосеран за Покрива на света и Пещерата на хилядата Буда. Уилям непрестанно го тормозеше да превежда, той пренебрегваше молбите му или отговаряше накратко.
Най-накрая търпението на Уилям се изчерпа.
— Достатъчно. Време е да ѝ поговорим за Христос.
Жосеран въздъхна.
— Той иска да започне обучението ви.
— Значи не вие сте моят учител?
Жосеран поклати глава.
— Аз съм само войник и много незначителен господар.
— Нямате поведение на войник. Погледът ви е кротък. А за шаман неговият е неумолим.
— Ще ми се да бях по-внимателен, отколкото съм.
Мяо-йен посочи Уилям.
— Спътникът ви не говори ли като човек?
— Аз ще съм неговият език и неговите уши.
Тя леко и треперливо въздъхна, като полъх на вятър сред листа на дърво.
— Преди да започнем, имам един последен въпрос към вас. Знаете ли каква е причината баща ми да ви изпрати при мен?
— Той иска да научи повече за християнската вяра.
— Вече имаме Светлата вяра тук в Шанту.
— Но това не е истинската форма на нашата религия. Монасите, които я проповядват, са бунтовници. Те не признават върховенството на папата, който е Божи пратеник на земята.
— А вие възнамерявате да привлечете баща ми към своята вяра, така ли?
— Сега какво казва? — попита Уилям.
— Почакай малко — спря го Жосеран, надяваше се да използва тази неочаквана възможност да научи повече за характера на Хубилай. Отново се обърна към Мяо-йен. — Според вас той си играе с нас, така ли?
— Видели сте императорския ни двор. Има тангути, уйгури, мохамедани, китайци и казаци. От всички той взима по нещо, събира мъдростта на света у себе си, както катерица събира всичко, което може за зимата. Няма да купи от вас, а ще ви отмъкне кесията.
Жосеран не беше очаквал подобно кратко и ясно описание на Владетеля на владетелите от неговата собствена дъщеря.
— Монахът вярва, че можем да го убедим, че нашата вяра е единственият и истински път — каза Жосеран.
Тя наклони глава, което беше многозначителен жест.
— Вие така ли мислите?
— Мисля, че не бива да разговарям толкова свободно с вас. Дали да не започваме вече обучението?
Жосеран си напомни да бъде търпелив, както толкова често беше съветвал Уилям. Щеше да има много други дни.
— И какво каза тя? — попита го Уилям.