Жосеран пет пари не даваше кой от хановете им ще надделее, но пред тях двамата с Уилям се появяваше дилема; ако успеят да се спогодят с Хубилай, каква полза от споразумението им имаше, ако не се договореха и с другия? А и как би могъл да се прибере в Акра без помощта на Кайду и неговите хора, които пазеха Пътя на коприната и препречваха пътя им? Като войници тези мъже бяха по-добре въоръжени от отрядите на Кайду. Освен лък и три дървени колчана със стрели, всеки от тях носеше железен боздуган или бойна секира на бедрото си, както и привързана към лявата му ръка кама.
— За какво служи? — попита го Жосеран и посочи копринения плат, който Сартак носеше под направената си от плочки ризница. — Там, откъдето идвам, само жените и императорите носят коприна.
— За защита — обясни Сартак. — Коприната е силна — той дръпна единия ъгъл на плата. — Няма да се разкъса, така че дори някоя стрела да пробие бронята ми, коприната ще се увие около острието на стрелата и ще се усуче здраво около нея. Стрелата се вади по-лесно, а раната не се разширява повече.
— Трябва да си намеря и аз една — заяви Жосеран.
— Ще видя какво мога да направя за теб, Варварино. Но ако се гласиш да се биеш срещу нас, ще ти трябва цял топ коприна!
64
— Нефритената порта — обяви Сартак.
От едната страна зелените фронтони на крепостта се издигаха на фона на покритите със сняг планини Килиан. Триъгълни знамена в изумрудено и бяло плющяха на дръжките си по стените. От другата страна се издигаше поредица от черни хълмове, които техните спътници нарекоха Конската грива.
Пияницата посочи развалините на стената, която китайците издигнали между техните земи и степите, за да се защитят от предците на Чингис хан.
— Сам съди колко полза са видели от нея — изсмя се той.
В далечината съгледаха поля и тополови горички.
— От тук — рече Сартак — равнината се стеснява до долина, която минава между Килиан Шан и Конската грива. Тук се сбогуваме с Такламакан.
И плю в пясъка.
Жосеран преведе думите му на Уилям.
— Оцеляхме благодарение на Бога — отговори монахът.
Жосеран кимна.
— И къде казва, че сме сега?
— Нарича това място Средното царство. Мисля, че сме се запътили към Катай, където започва Пътят на коприната.
Уилям се беше възстановил от удара при отвличането и изглеждаше незасегнат от обрата в съдбата им. Посочи сивеещите на цвят храмове и барабанни кули на идолопоклонниците, които се издигаха над ъгловатия и мрачен град под тях.
— Тук ни чака много работа — обяви Уилям. — С твоя помощ ще донеса словото Божие на тези хора. Съветвам те да ми помогнеш. Ние сме част от огромен замисъл.
— Ще изпълня дълга си, както намеря за угодно — отговори му Жосеран и пришпори коня си надолу по склона след Сартак и татарите, взели ги в плен.
Хартиени дарове горяха в медна купа. Бог с бадемовидни очи, чиято черна брада се спускаше по позлатена ризница, им се озъби на ъгъла на помещението. В краката му лежаха дарове от плодове и цветя.
Олтарът се издигаше почти до тавана между яркочервени стълбове. В нишата бронзов бог с широк корем с ушни миди, чиято мека част висеше като гердан до раменете му, седеше с кръстосани крака и ги наблюдаваше с весела усмивка. Жосеран разпозна в него бога, когото Хутлун беше нарекла Боркан. Статуята му беше покрита със златен слой, потъмнял от вековете благовония. Други изображения на бога, изваяни от бронз и изсечени от дърво, стояха наредени около храма, на колони или поставени в ниши по стените.
Само лекото подрънкване на бронзово звънче нарушаваше тишината.
Монах стоеше коленичил пред олтара, на коленете му имаше книга с мантри и молитвено звънче. Главата му беше обръсната и лъщеше като полирана стомана в мрака. Чу ги да влизат и се изправи да ги поздрави. Лицето му не издаде нито изненада, нито страх.
— Кой е този? — попита Уилям Жосеран.
Жосеран се обърна към мъжа на езика на татарите.
— Това е абатът — преведе той на Уилям.
— Чул е, че идваме, и ни е очаквал. Приветства ни с добре дошли.
— Очаквал ли ни е? Как може да ни очаква?
— Не знам. Но така казва.
Абатът отново заговори и закима с глава към Уилям.
— Иска да знае на колко си години — каза Жосеран.
— Кажи му, че съм на трийсет и три години. На колкото е бил и нашият Господ, когато е умрял за нас на кръста.
Жосеран предаде думите му на абата. Двамата отново заприказваха и Жосеран се разсмя неприятно, а по лицето на абата цъфна щърба усмивка.