— Какво правите тук? — попита Мар Салах на тюркски.
Жосеран се изправи.
— Ти ли си Мар Салах?
— Аз съм.
— Знаеш ли кои сме?
— Варварите от запад.
— И ние, като теб, вярваме в Христа.
С дългото си ъгловато лице и орлов нос Мар Салах приличаше повече на грък, отколкото на левантински евреин. Дори имаше тонзура като самия Уилям. Но зъбите му бяха развалени и някакво заболяване на скалпа оставяше разранени, червени петна по кожата му.
— Какво искате?
— Брат Уилям иска да говори с теб.
Мар Салах ги изгледа отвисоко.
— Кажи му, че не е добре дошъл тук.
— Както ти казах, не прелива от радост да ни види — обърна се Жосеран към Уилям.
— Попитай го дали наистина е казал на императора, че не сме истински християни.
Жосеран се обърна към Мар Салах.
— Знае какво си казал на императора за нас.
— Той ме попита какво мисля. Казах му.
— Какво каза? — попита Уилям.
— Увърта — Жосеран отново се обърна към несторианеца.
— Брат Уилям е гневен, защото си отказал да дадеш на грузинците и унгарците причастие, докато не се кръстят в твоята църква.
— За какви се вземате, че да ме разпитвате? Вън!
— Какво казва сега? — извика Уилям. Де да имаше дарбата за езици, която този рицар-безбожник притежаваше!
— Каза, че нямаме право да го разпитваме.
— Нямаме право ли? Когато той развратничи с три съпруги? Когато срами името на своята църква, като пие до безпаметност всяка вечер и взима пари от клетите души, които татарите държат тук в плен, само за да извърши литургия!
— Той казва, че съгрешаваш с три съпруги — каза Жосеран на Мар Салах — и че крадеш пари от християните, за да извършваш религиозните си задължения. Какво ще кажеш в своя защита?
— Няма да отговарям пред теб за това, какво правя тук! Или пред папата ти на запад! Императорът няма да ви слуша. Сега вън!
Жосеран сви рамене. Теологичните спорове между двама разгорещени свещеници не го привличаха.
— Каза, че няма нищо за обясняване и да си тръгваме. От присъствието ни тук няма никаква полза. Нека да го послушаме.
— Кажи му, че ще гори в огъня на Ада! Бог ще го познае какъв е и ще прати Своите ангели — отмъстители отгоре му!
Жосеран мълчеше.
— Кажи му!
— Ако щеш, проклинай го както можеш. За нас няма никаква полза от това.
Тръшна вратата на църквата след себе си. Дори на улицата чуваше как двамата свещеници се обиждат всеки на своя език. Звучаха като два котарака по покривите нощем.
81
На следващия ден се представиха в Двореца на прохладата. Мяо-йен ги прие коленичила на копринен килим. Тя беше стряскащо създание с бадемови очи и бронзова кожа. Дългата ѝ черна коса беше вчесана назад, навита и прикрепена на темето ѝ в кок. Украсена беше с игли за коса, гребени от слонова кост и украшения от златни птици и сребърни цветя. Веждите ѝ бяха изскубани и заместени с тънка вещо изтеглена черна линия, ноктите на ръцете ѝ бяха боядисани в розово.
Най-малката дъщеря на Хубилай се оказа съвсем различна от жената, която Жосеран очакваше да види — здраво и изпълнено с живот създание като Хутлун; а момичето тук напомняше християнските принцеси в обноските си и изискаността си. Докато Хутлун беше висока за татарка, Мяо-йен беше дребничка; Хутлун беше високомерна и лесно се разгорещяваше, дъщерята на Хубилай свеждаше надолу очи и изглеждаше крехка като порцеланова кукла.
Облеклото ѝ беше пригодно не за степите, а единствено за двора. Носеше дълга рокля от розова коприна с бяла сатенена яка около врата, пристегната от лявата страна с малки продълговати копчета, прихванати с примки от плат. Ръкавите ѝ бяха толкова дълги, че ръцете ѝ не се виждаха. Широк пояс около кръста я придържаше с нефритена катарама във формата на паун, а краката ѝ бяха обути в мънички чехли от червен сатен, украсени със златна бродерия. Имаше вид не на принцеса, а на красиво дете.
Жосеран си спомни откровението на Текудай: Ако една жена има девствено було, това е знак, че е прекарала малко време на гърба на коня си. Следователно не я бива за ездач и ще е бреме за съпруга си.
Почуди се какво ли би казал Текудай за тази татарска принцеса.
Настаниха се върху килимите около масата. Жосеран огледа стаята. Решетки от пълзящи растения и пергамент закриваха прозорците, а подът беше застлан с килими от брокат в наситено златно и виненочервено. По стените висяха рисунки, изобразяващи снежни сцени. Тя целяха да внушат прохлада в горещините, така му беше обяснил Сартак. Затова и било дадено такова име на павилиона.
Изписани с калиграфски знаци свитъци висяха по стените, яркочервено мастило върху бяла основа. На ниската масичка, покрита с черен лак, бяха поставени статуя на кон, направен от един-единствен къс нефрит, и ваза от ахат, в която пръскаше аромат разцъфнала сливова клонка. От страната на принцесата стоеше бамбукова клетка с огромен зелен щурец.