— Ах, господарката Тигъруилис! — каза Джарлаксъл с внезапно въодушевление. — И ще се стремиш да си върнеш статуса по улиците на този прекрасен град?
Ентрери прихна и кимна към далечната колона дим.
— Артемис Ентрери е мъртъв — каза той. — Умря в Дома на Пазителката в Мемнон, докато преследваше призраци.
Обърна коня си, насочи го надолу по стълбите и се скри от поглед.
— Може би трябва да го последваме — каза Атрогейт на Джарлаксъл. — Без съмнение ще се забърка в неприятности. Такава му е кръвта.
Но Джарлаксъл, загледан в пустото стълбище, поклати глава при всяка негова дума.
— Не — каза той. — И не. Подозирам, че Артемис Ентрери наистина е мъртъв, приятелю.
— На мен ми се видя жив.
Джарлаксъл се изсмя, без да желае да обяснява и без да очаква, че Атрогейт, който имаше собствени емоционални бариери, които го правеха какъвто беше, би могъл да разбере.
Ала Атрогейт отбеляза:
— А, умрял е, както умрях аз, когато орките дойдоха във Фелбар.
— Преди повече от три века? — попита Джарлаксъл.
— Три и половина, елфе.
— И въпреки това изглеждаш толкова млад.
— Може би дългият живот е повече проклятие, отколкото благословия.
— Проклятие, изречено от…?
— Някога дърпал ли си космаците в гъза на магьосник, елфе?
Джарлаксъл завъртя очи и се засмя.
— Необмислен, неразбран — каза ми той. — Проклет да си, че не плати ти своята дан. Да сграбчиш слънцето и да го оставиш, не ще си идеш млад, ни нявгаш ще забравиш.
— Това ли беше проклятието му?
— И след триста години ти казвам, че работи.
Джарлаксъл кимна и се замисли за тази история за малко. После, внезапно и импулсивно, той се пресегна и тупна шапката върху косматата глава на джуджето.
— Хей!
— Да — каза Джарлаксъл, кимайки възхитено. — Отива ти.
Докато говореше, мрачният елф бръкна в торбата си, напипвайки счупените парчета от флейтата на Идалия и се запита колко ще му струва да я поправи.
Смръщи се леко, защото осъзна, че Атрогейт вероятно не може да изсвири и една нота.
Но погледна към празното стълбище, където бе изчезнал Артемис Ентрери, и си припомни, че понякога трябва просто да играеш с ръката, която ти се е паднала.