— Руфо, през каква местност ще минем? Като тази около нас ли?
— Днес, да. — Но… — Той се извини и взе пушката от ръцете ми. — Тук е забранено да се ползва огнестрелно оръжие. Саби, ножове, стрели… всичко, което реже или промушва, или осакатява посредством човешка мускулна сила. Но не и огнестрелни оръжия.
— Кой казва това?
Той потрепери.
— По-добре попитай нея.
— Като не можем да ги използваме, защо ги носиш? Пък и не виждам никакви муниции.
— Муниции има достатъчно. По-късно ще бъдем… на друго място… където могат да се използват огнестрелни оръжия. Ако доживеем дотогава. А сега просто ти показах с какво разполагаме. Какво оръжие от разрешените ще желаеш? Умееш ли да стреляш с лък?
— Не зная. Покажи ми как се стреля.
Той понечи да каже нещо, после вдигна рамене и избра един лък. Постави защитна кожа на лявата си ръка и взе една стрела.
— Онова дърво — каза той, — с белия камък пред него. Ще се целя на височина човешки бой, там където е сърцето на човек.
Той сложи стрела, вдигна лъка, опъна тетивата и пусна стрелата — всичко това с едно-единствено плавно движение.
Стрелата се заби в дънера на около четири фута от основата и потрепери.
Руфо се усмихна.
— Искаш ли да опиташ?
Не отговорих. Знаех, че само по една случайност бих могъл да улуча. Едно време получих лък… като подарък за един рожден ден. Стрелях малко с него и скоро стрелата се изгуби. Въпреки това огледах лъковете и взех най-дългия и най-тежкия.
Руфо се окашля с желание да се извини.
— Ако ми позволиш да отбележа, този е много труден за опъване… за един начинаещ.
Опънах го.
— Намери ми кожа.
Кожата легна на ръката ми, сякаш беше правена за мен, а може и така да беше. Взех една стрела, която да отговаря на лъка, почти не я погледнах, тъй като всички изглеждаха прави и подходящи. Не се надявах да ударя проклетото дърво. Беше на около петдесет ярда, дебело не повече от един ярд. Възнамерявах просто да се меря не много високо в дънера с надежда, че този тежък лък ще ми даде права траектория. Най-много желаех да сложа стрелата, да опъна тетивата и да пусна стрелата с едно движение, така както го бе направил Руфо… да приличам на Робин Худ, макар че не бях.
Но когато вдигнах лъка и опънах тетивата, почувствах внезапна сила, почувствах прилив на задоволство… Това оръжие беше точно за мен. Взаимно си подхождахме.
Пуснах стрелата без да мисля.
Заби се на една педя от неговата.
— Добър изстрел! — извика Стар.
Руфо погледна дървото и замига, след това отправи укорителен поглед към Стар. Тя му отвърна високомерно.
— Не съм аз. Знаеш, че не бих направила подобно нещо. Състезанието беше честно… поздравления и за двамата.
Руфо ме погледна замислено.
— Хм… Искаш ли да заложим по нещо дребно… че не можеш да повториш.
— Няма да заложа — отговорих му. — Страх ме е.
Взех друга стрела и я сложих. Харесвах този лък, харесваше ми даже начина, по който тетивата удря по защитната кожа на ръката. Исках отново да опитам.
Стрелях.
Стрелата попадна между първите две, но по-близко до неговата.
— Добър лък — казах аз. — Ще го задържа. Донеси ми стрели.
Руфо изприпка без да каже дума. Разхлабих тетивата и заразглеждах ножовете. Надявах се, че никога повече няма да ми се наложи да стрелям с лък. Един комарджия добре знае, че не може при всяко раздаване да разчита на добра карта. Следващият ми изстрел може да се окаже бумеранг, който да заличи досегашните ми постижения.
Пред мен имаше богатство от ръбове и остриета, като се започне от широките двуръчни мечове, с които можеш да сечеш дърва, и се стигне до малките ками, предназначени за нежни женски ръце. Вдигнах и претеглих на ръка всичките… и намерих онова оръжие, което ми подхождаше така, както мечът Екалибур е подхождала на Артур.
Никога не бях виждал такова хладно оръжие, затова и не знаех как да го нарека. Предполагам че беше сабя, тъй като острието беше леко извито и остро като бръснач от цялата предната страна и доста голяма част от задната. Но върхът й беше смъртоносен като на рапира. Сабята не беше толкова извита, че да не може да се измъкне, когато е забита. Дръжката беше с предпазител, оформен по пръстите на ръката, защитен от нещо като нолукошница, но така изрязан, че да осигури пълна сигурност. Беше такъв вид сабя, която човек чувства като продължение на тялото си. Дръжката беше покрита с кожа от акула с форма точно по ръката ми. На острието беше гравирано мото, украсено с толкова завъртулки, че реших да не си губя времето в разчитане. Тази красавица беше моя, ние си допадахме! Пъхнах я обратно в ножницата и препасах колан със сабята на голия си кръст. Усещах приятния й допир до тялото си и се чувствах като капитан Джон Картър, Джеда от Джедакс и Гасконеца и тримата му приятели, събрани в едно.