— Е, може би аз. Никога не съм срещал Милдуун, макар че съм бил в тази част на Ирландия. Хубава страна. Там живее единственият истински логичен народ на земята. Фактите не могат да ги отклонят от по-висшата истина. Възхитителен народ. Слушал съм за Милдуун от чичо си, честен човек, който дълги години пишеше речите на политиците. Но по онова време, поради лош късмет, когато пишел речите на разни кандидати, бил изпратен на почивка от американските синдикати на свободните кореспонденти. Чул за Силния Милдуун и тръгнал да го търси. Взел влака до Дъблин, а след това автобус. Срещнал един човек, който орял… но нямало впрегнат кон. Той сам бутал плуга и правел бразда, дълбока осем инча. „Аха!“, казал си чичо ми и извикал: „Мистър Милдуун!“
Селянинът спрял и му отвърнал: „Бог да благослови грешката ти, приятелю!“… вдигнал плуга с една ръка, посочил с него и казал: „Милдуун ще намериш нататък. Той е по-силен“.
Чичо ми му благодарил и продължил по-нататък, докато намерил един човек да поставя колове за ограда, които забивал с гола ръка… и при това в камениста почва. И отново го взел за Милдуун.
Човекът бил толкова изненадан, че изпуснал големите колове, които държал под мишница. „Махай се с твоите ласкателства! — отвърнал той. Трябва да знаеш, че Милдуун живее по-надолу по същия път. Той е по-силен“.
Следващият човек, който срещнал чичо ми градял каменен зид. Този човек одялал камъните без чук и длето. Отсичал краищата им с ръка, а после оглаждал страната, като я щипел с пръсти. Така че чичо ми отново се обърнал към човека, назовавайки го с Милдуун. Човекът заговорил, но гърлото му било покрито с толкова много прах, че пресъхнало. Тогава той взел един голям камък, стиснал го, както ти стисна Игли… изстискал от него вода, сякаш изстисква кози мях, и се напил. После казал: „Не съм аз, приятелю. Той е по-силен, както всички добре знаят. О-о, много пъти съм го виждал, да пъха малкия си пръст…“
Вниманието ми се беше пренесло към едно момиче, което пластеше сено оттатък пътя. Имаше забележителни гръдни мускули и около бедрата си носеше само лава-лава. Тя ме видя, че я гледам и отвърна на погледа ми с намигване.
— Та какво казваше? — попитах аз.
— Ъ?… — пъхал малкия си пръст до първата фаланга… и се е държал само на него с часове!
— Руфо — срязах го аз, — не вярвам да е стоял така повече от две минути. Ще получи разтягане на мускулите и прочие.
— Шефе — отвърна той обиден, — мога да те заведа на самото място, където Мощният Дъган е изпълнил този сензационен номер.
— Ти каза, че името му било Милдуун.
— Казваше се Дъган по майчина линия и много се гордееше с това. Навярно ще ти е приятно да научиш, милорд, че вече се вижда границата на землището на Дорал. Само след минути ще обядваме.
— С най-голямо удоволствие. Ще погълна галони от всичко, най-вече вода.
— Истината е, милорд, че днес не съм в най-добрата си форма. Имам нужда от храна и пиене, и продължителен сън преди да започнем някой нова битка, иначе ще се прозина точно, когато трябва да намушкам някого. Изкарах прекалено тежка нощ.
— Не те видях на банкета.
— Там бях само мислено. В кухнята храната беше по-топла, изборът по-богат и компанията по-сърдечна. Но нямах намерение да прекарвам цялата нощ там. Обичам да си лягам рано. Умереност във всичко… това е моето мото. Но сладкарката… и, тя ми напомни за друго момиче, което някога познавах. Правехме заедно контрабандна търговия. На нея мото й беше, че всичко, което заслужава да се направи, трябва да се направи в максимална степен. Тя контрабандираше извън контрабандата, допълнително, без да ми казва и без да се отчита… защото аз описвах всичко пред митническите служители, преди да им дам подкуп, и те знаеха, че съм честен.
Но едно момиче не може да мине през граничния пункт дебело като угоена гъска, и двайсет минути по-късно да се върне кльощаво като цифрата „едно“… не че беше такава, казвам го просто за прегледност… без да предизвика двусмислени погледи. Ако не беше онова необичайно нещо, което направи кучето през онази нощ, ченгетата щяха да ни спипат.
— Какво беше онова необичайно нещо, което е направило кучето през онази нощ?
— Точно това, което правих аз миналата нощ. Шумът ни събуди и ние избягахме, но без пукнат грош след шест месеца тежък труд, голи като пушки. Обаче снощната сладкарка… ти я видя, милорд с кестенява коса, сини очи, къдрица на челото и всичко останало. Приличаше на София Лорен.
— Смътно си спомням нещо такова.
— Тогава не си я видял. В нея няма нищо смътно. Както и да е, смятах да прекарам нощта разумно, особено след като знаех за предстоящето кръвопролитие. Но аз не се отказах да си легна с Наля. И ето сега съм недоспал, незакусил и ако умра, удавен в собствената си кръв, преди да падне нощта, това отчасти ще бъде дело на Наля.