— Аз ще те обръсна, Руфо, обещавам. — Вече бяхме преминали границата на следващото имение, но Стар не намали темпото. — Впрочем, къде си изучил този гробарски занаят?
— Какво? О! На върха на онова възвишение, зад онези дървета, има къща и там ще обядваме. Там живеят добри хора.
— Добре! — Мисълта за обяд ме успокояваше, тъй като аз отново бях започнал да съжалявам за поведението си на скаут предната нощ. — Руфо, та какво е било онова необичайно нещо, което е правило кучето през онази нощ?
— Милорд?
— През онази нощ кучето не е правило нищо необичайно, това е най-странното.
— Е, сигурно не е било точно така — каза Руфо неуверено.
— Онова, което бях започнал да казвам, беше, че миналата нощ, когато отивах да си легна, ми се случи нещо странно…
— Какво, милорд?
Трябваше да кажа на някого за снощи, а Руфо беше тип, на който можех да се доверя. Разказах му историята с Трите мечки.
— Трябваше да рискувам — завърших аз. — И, повярвай ми, щях да рискувам ако онази малката си беше легнала… сама… навреме. Също си мисля, че щях да рискувам, ако не беше дъртата. Руфо, защо най-хубавите момичета винаги имат бащи или съпрузи? Казвам ти обаче самата истина, и трите… голямата мечка, средната мечка и най-малкото мече, бяха съвсем близко до мен и всичките изгаряха от желание да се мушнат в кревата… а пък аз не направих нищо! Хайде, присмивай ми се. Заслужавам го.
Той остана сериозен. Обърнах се към него. Беше изпълнен със състрадание.
— Милорд! Оскар, другарю мой! Кажи ми, че не е вярно!
— Вярно е — отговорих намусено. — После съжалявах, но беше късно. И ти се оплакваш, че лошо си прекарал нощта!
— О, Господи!
Той превключи коня на висока предавка и отпраши напред.
Руфо настигна Стар и те спряха, малко преди да достигнат къщата, където смятахме да обядваме. Изчакаха ме да пристигна. Лицето на Стар беше безизразно, а Руфо изглеждаше непоносимо потиснат.
Стар каза:
— Руфо, иди и помоли да ни дадат обяд. Донеси го тук. Искам да поговоря с милорда насаме.
— Да, миледи!
Той бързо ни напусна.
Без да сваля от лицето си маската на безизразност, Стар ме попита:
— Милорд, вярно ли е онова, което твоят придворен ми докладва за теб?
— Не зная какво ти е докладвал.
— Отнася се за твоята неустойка… според теб пропуск… миналата нощ.
— Не зная какво разбираш под „неустойка“. Ако те интересува какво съм правил след банкета… спах самичък. Точка.
Тя въздъхна, но изражението й остана непроменено.
— Исках да го чуя от твоята уста. Да бъда наясно.
Никога не бях виждал такъв гняв. С нисък, почти безстрастен глас, тя започна да ме хока:
— Ти бе, герое смотан. Ти невероятно малоумен глупако! Недодялан грандоман, простак, с нашарено от шарка лице, отрупано с мускули безмозъчно тяло, идиот…
— Престани!
— Тихо, още не съм свършила с теб. Да обидиш три почтени дами, да им откажеш…
— Млъкни!!!
От рева ми косата й изхвърча назад. Продължих, преди тя да успее да поднови атаката си.
— Да не си посмяла да ми държиш такъв тон, Стар! Никога!
— Но…
— Дръж си езика зад зъбите невъзпитано зверче! Нямаш право да ми говориш по този начин. Нито пък някоя жена ще има някога такова право. Винаги ще говориш с мен… винаги…учтиво и с уважение. Още една такава грубиянска дума и ще ти нашляпам задника, докато очите ти се напълнят със сълзи.
— Няма да посмееш!
— Махни ръката си от сабята или ще ти я взема. Ще ти смъкна гащите тук на пътя и ще те напердаша с нея, докато задникът ти почервенее и не помолиш за милост. Стар, аз не бия жени… но наказвам вироглавите деца. Към дамите се отнасям с уважение. Към разглезените жени като към глезли. Стар, ти можеш да бъдеш кралица на Англия и галактически сюзерен, взети заедно… но още една дума в този дух и така ще те нашибам, че цяла седмица няма да можеш да седнеш на задника си. Разбра ли ме?
Най-после тя отговори тихо:
— Разбрах, милорд.
— И освен това се отказвам от тази роля на герой. Не искам отново да слушам всичките тези надути приказки. Не желая да работя за човек, който се отнася с мен по този начин. — Въздъхнах с разбирането, че отново съм загубил ефрейторските си нашивки. Но без тях винаги съм се чувствал по-леко и по-свободен.
— Да, милорд. — Едва я чух, сякаш се обаждаше чак от Ница. Това обаче не ме разтревожи.
— Добре, да забравим случилото се.
— Да, милорд. — каза тя тихо. — Но мога ли да ти обясня защо казах всичко това?
— Не.
— Да, милорд.