— Съгласно властта, в която съм облечен от командването на Главната квартира на армията на Съединените щати в Югоизточна Азия, аз, Героят Оскар, те дарявам с името Лердки ’т Паг Ийзи. Носи го с чест.
Дадох му монетата и му показах образа на Джордж Вашингтон.
— Това е баща ми, такъв герой, какъвто аз никога не ще мога да стана. Той ходеше винаги с гордо вдигната, глава, говореше истината и се бореше за правото, независимо колко големи са рисковете. Постарай се да бъдеш като него. А тук… обърнах другата страна… е гербът на моя дом, домът, който той създаде. Птицата изобразява кураж, свобода и защита на идеалите. (Не му казах, че американският орел се храни с мърша, ни кога не напада нещо по-голямо от него и е на изчезване… Един символ има такова значение, каквото му се припише.)
Паг Ийзи кимна енергично, а от вълнение очите му се напълниха със сълзи. Не го бях представил на съпругата си; не знаех дали тя ще желае да се запознае с него. Но тя пристъпи и каза любезно:
— Паг Ийзи, запомни думите, които ти каза милорда-герой. Пази ги като съкровище през целия си живот.
Момчето коленичи. Стар го докосна по главата и каза:
— Стани Лердки ’т Паг Ийзи. Изправи се.
Казах довиждане на Арс Лонга, казах й да бъде добро момиче и че някой ден ще се върна. Паг Ийзи се отправи с конете назад и ние влязохме в гората със заредени лъкове, а Руфо остана да ни охранява отзад. Там, където напуснахме жълтия кирпичен път, имаше табела с надпис, който е свободен превод гласеше:
(Буквалният превод напомняше на този в парка Йелоустоун: „Внимание… животните в тези гори не са питомни. Желателно е туристите да не се отделят от пътя, тъй като останките им не ще бъдат върнати на техните близки“.)
След малко Стар каза:
— Милорд-съпруже…
— Да, хубави крачета? — Не я погледнах; наблюдавах моята страна и част от нейната, а хвърлях и по едно око нагоре, тъй като тук можехме да бъде нападнати… от нещо като кървавите кити.
— Герое мой, ти си истински благородник и жена ти се гордее с теб.
— Хм? Как? — казах аз, а ума ми беше зает с въображаеми зверове… два вида: един плъх, достатъчно голям, за да яде котки и едно диво прасе, без никаква тлъстинка. Знаех, че прасето е по-лесна мишена, защото то атакува направо. Но целта не трябва да се пропусне. Ако си без сабя, няма да имаш възможност да изстреляш втора стрела.
— Онова момче, Паги Ийзи. Това, което направи за него…
— Какво толкова съм направил за него? Надрънках му старите измишльотини. Нищо не ми струваше.
— Беше много мило от твоя страна, милорд-съпруже.
— О, глупости, небивалици. То очаква големи думи от един герой, така че трябваше да му ги наприказвам.
— Оскар, любими мой, може ли една вярна съпруга да каже на своя съпруг кога той говори глупости за себе си? Познавах много герои и някои от тях бяха такива простаци, че заслужаваха да ядат в обора, ако техните геройства не изискваха да бъдат сложени на масата. Познавах малко хора, които бяха благородни, защото благородството е по-рядко от героизма. Но истинското благородство винаги се познава… дори ако човек е недопустимо скромен, какъвто си ти. Момчето очаква ше това и ти му го даде… моралното задължение на благородника е емоция, която може да се изживее само от онези, които са истински благородни.
— Да, може би. Стар, ти пак се разприказва. Не мислиш ли, че тези зверове могат да имат уши?
— Извинявай, милорд. Техният слух е толкова развит, че чуват стъпките по земята много преди да чуят гласовете. Нека да кажа само още нещо, все пак днес ми беше сватбата. Ако си внимателен към някоя красавица, това аз не го смятам за благородство. Подобно поведение произтича от много по-незначителното чувство за моралното задължение. Но когато говориш на едно селско момче, с мръсни крака, вмирисано на чесън и с пъпчиво лице… говориш му любезно и го караш да се чувства за известно време истински благородник, какъвто си ти самият, давайки му надежда един ден да стане като теб… зная, че не го правиш с намерение да го сваляш.
— О, не съм сигурен. В някои среди момчетата на тази възраст се смятат за особено апетитни. Окъпете го, напарфюмирайте го, накъдрете му косата…
— Милорд съпруже, разрешено ли ми е да мисля, че искам да те ритна в слабините?
— За мислене не могат да те изправят пред военен съд, това е нещо, което никой не може да ти отнеме. О’кей, аз предпочитам момичета; откровен съм и ще си остана такъв.
— Само в деня на сватбата ми, милорд-съпруже. Останалите дни са си твои. Ако те хвана в изневяра или няма да повярвам, или ще те поздравя.