Руфо замълча, но продължи да си мърмори под носа.
Тогава си казах:
— Моя вярна любов, каква е ползата от един дракон? Това много ме озадачава.
— Никога не съм разглеждала диаграмата на екологичното равновесие на Невя. Това не ми влиза в задълженията. Но мога да си представя последиците от нарушаването му, ако се направи опит да се изтребят драконите. Драконите обичат да се хранят с тлъсти плъхове. Съществува едно дълготрайно споразумение, почти договор, според което докато драконите не излизат извън своята територия и докато ограничават разрастването на плъховете, хората няма да ги избиват.
— Но защо не избият плъховете, а после да се отърват и от драконите?
— И да оставят прасетата необезпокоявани? Моля ти се, милорд-съпруже, не мога да отговоря на всичките ти въпроси. Просто зная, че нарушаването на екологичния баланс е въпрос, към който трябва да се подхожда със страх и трепет… и с помощта на много мощен компютър. Невиянците изглежда са доволни от мирното съжителство с драконите.
— Очевидно ние ще го нарушим. Това ще направи ли договора невалиден?
— Договор, в истинския смисъл на думата, няма. Това по-скоро е традиция сред невиянците, условен рефлекс… или може би инстинкт… по отношение на драконите. И ние няма да безпокоим драконите, ако не се наложи. Обсъдихте ли тактиката с Руфо? Когато отидем там няма да имате никакво време.
Тогава с Руфо обсъдихме как да убиваме драконите, а Стар ни слушаше, докато привьршваше приготовленията си.
— Добре — каза мрачно Руфо, — няма смисъл да стоим така. Трябва да защитим достойнството си. Аз съм по-добър стрелец от теб… или поне толкова добър, колкото си и ти… ето защо аз ще бъда отзад, тъй като тази вечер не съм толкова подвижен, колкото е необходимо.
— Бъди готов бързо да реагираш, ако това се наложи.
— Ти бъди готов, шефе. Аз ще бъда готов поради най-важната за мен причина… собствената ми кожа.
Стар приключи с приготовленията и сложи жартиери на коленете на всеки от нас. После ни каза да седнем на скалата.
— Подай ми онази дъбова стрела, Руфо.
— Стар, това не е ли от книгата на Албъртьс Магнъс?
— Подобно е — каза тя. — Моята формула е по-надеждна и съставките, които използвам за жартиерите, не се развалят. Ако обичаш, милорд съпруже, трябва да се концентрирам върху магията. Постави стрелата така, че да сочи към пещерата.
Поставих я и тя понита:
— Точно ли е?
— Ако картата, която ми показа, е вярна, е точно. Насочена е по посоката, която държах през цялото време, откакто напуснахме пътя.
— Колко далеч е гората на драконите? — попита Руфо.
— Виж, любов моя — сетих се, тъй като ще пътуваме по въздуха защо да не отидем направо до пещерата и да избегнем драконите?
Стар ми отговори търпеливо:
— Бих желала да можем. Но тази гора е толкова гъста на върха, че не можем да се спуснем направо пред пещерата, няма достатъчно широка пролука. А съществата, които живеят в онези гори, високо горе, са по-лоши и от драконите. Те растат…
— Моля! — каза Руфо. — Още не сме излетели и ме хвана морска болест.
— По-късно ще ти обясня, Оскар, ако все още искаш да научиш. Във всеки случай не можем да рискуваме да се срещнем с тях… и няма да го сторим. Колко е разстоянието до гората?
— Ммм… осем и половина мили, по онази карта, а сме изминали… не повече от две.
— Добре. Хванете се здраво за мен и се притиснете колкото се може по-плътно. — Руфо и аз я прегърнахме с но една ръка през кръста, а с другата през корема.
— Така е добре. Дръжте се здраво. — Стар начерта някакви фигури на скалата.
След това тя отлетя в нощта заедно с нас.
Не разбирам как мога да не го наричам магия. Ако повече ви харесва, бих казал, че Стар най-напред ни хипнотизира, а после използва пси-сили, за да ни телепортира на осем и половина мили. „Пси“ е по-добра дума от „магия“; едносричните думи са по-силни от многосричните… виж речите на Уинстън Чърчил. Не разбирам нищо, така както не мога да обясня защо никога не мога да се изгубя. Просто си мисля, че е абсурдно други хора да го могат.
Когато летя насън, използвам два стила: единият е като гмуркане на лебед, спускане и издигане; другият е сядане по турски като Малкия куц принц и плуване с истинската сила на личността.
Ние летяхме по втория начин, сякаш се носехме с безмоторен самолет, без да сме в самолет. Нощта беше прекрасна за летене, а голямата луна посребряваше земята под нас. Гората изглеждаше черна в далечината, много по-висока и внушителна, отколкото красивите дървета зад нас. Далеч вляво се виждаха полята на помешчика Лердки.