Използувах шанса, че за една-две секунди ще е бездеен, изтичах и забих сабята си в дясното му око.
Последва една силна конвулсия и после всичко стихна.
(Щастлив удар. Казват, че динозаврите, макар и толкова големи, имат мозък, колкото един кестен. Нека приемем, че мозъкът на този звяр е бил колкото пъпеш… и все пак е цяло щастие, ако успееш през очната му ябълка да го достигнеш. Всичко онова, което му бяхме сторили до този момент, беше като ухапване от комар. Но от този удар добичето умря. Сигурно Свети Майкъл и Свети Джордж са направлявали сабята ми.) Руфо изкрещя:
— Шефе! Да бягаме.
Към нас се насочваше ескадрон от дракони. Чувствах се като на маневри, когато трябва да изкопаеш една миша дупка, а после да се скриеш в нея и отгоре да мине танк.
— Насам! — извиках аз. — Руфо! Насам, не нататък! Стар!
Руфо закова спирачките, ние се втурнахме във вярната посока и тогава видях входа на пещерата, черен като грях и приканващ като майчини ръце. Стар се отдръпна назад; бутнах я навътре, а Руфо се запрепъва след нея. Аз понечих да се върна, за да се бия с още дракони заради моята любима.
Но тя изкрещя:
— Милорд! Оскар! Влизай вътре, идиот! Трябва да поставя бариерата!
Бързо влязох вътре, тя сложи бариерата, а аз въобще не й се разсърдих, задето нарече съпруга си идиот.
Глава тринадесета
Малкото драконче ни последва до пещерата и не само, че не се държеше войнствено (макар че нямам доверие на животно със такива големи зъби като неговите), ами се тътреше подир нас както пате подир майка си. То се опита, да влезе, но щом докосна невидимата бариера, рязко се отдръпна назад. Остана отвън и жално замяука.
Чудех се дали бариерата на Стар ще може да спре пламъка. Скоро ми се отдаде възможност да разбера, когато един голям дракон се домъкна и пъхна главата си през един отвор. Бариерата го накара да отскочи назад, но тогава той включи огнепръскачката си.
Никаква бариера не можеше да спре пламъка.
Бяхме доста навътре, така че пламъкът не можа да ни опърли, но пушекът, вонята и топлината бяха непоносими.
Покрай ухото ми изсвистя стрела и драконът престана да се интересува от нас. На негово място дойде друг, който не беше убеден, че трябва да ни остави на мира. Руфо и Стар побързаха и него да убедят, преди да успее да запали газовата си факла. Въздухът в пещерата постепенно се проветри; някъде от дъното идваше течение, насочено навън.
Междувременно Стар беше запалила светлина и драконите, възмутени, се събраха на съвещание. Погледнах зад себе си и престанах да обръщам внимание на вътрешността на пещерата; отпред се събираше цял комитет.
Уцелих мекото небце на председателя, преди да успее да се оригне. Вицепредседателят обаче остана незасегнат и успя да направи термална забележка, дълга около петнайсет фута, преди и той да промени мнението си. Комитетът се отдръпна и членовете му започнаха да си разменят гневни реплики един на друг.
През цялото това време малкото драконче се навърташе наоколо. Когато възрастните се оттеглиха, то отново дойде до входа на пещерата и започна жално да мучи. Очевидно искаше да влезе при нас.
Стар ме докосна по рамото.
— Ако милорд-съпругът няма нищо против, ние сме готови.
— Веднага — съгласих се аз, а сетне извиках: — Махай се, малкият! Върни се при твоята мама.
Руфо застана до мен.
— Може би не може — подхвърли той. — Вероятно драконът, който убихме, е бил неговата майка.
Не му отговорих, защото изглеждаше логично. Старият дракон, който очистихме, се беше събудил още щом настъпих опашката на малкото. Би могло да бъде майчина любов, ако това чувство съществува при драконите… не зная.
Във всеки случай адски неприятно е да не можеш да убиеш дори един дракон, без след това да се чувстваш неудобно.
Тръгнахме по един стръмен проход като непрекъснато криволичехме, навеждайки се, за да се предпазим от сталактити и сталагмити. Руфо носеше в ръка запалена факла. Стигнахме до една куполообразна зала с под, покрит с глазура от вкаменени през хилядолетията утайки. Близко до стените имаше сталактити в меки пастелни тонове. Красив, почти симетричен свещник-сталактит висеше в центъра. Стар и Руфо бяха залепили на главите си някакъв светещ маджун, от който в пещерата имаше на около десетина места. Той обливаше залата с мека светлина и осветяваше сталактитите.
Между тях Руфо ми показа паяжини.
— Тези тъкачи са безвредни — каза той. — Само са големи и грозни. Те дори не хапят като паяци. Но… внимавай къде стъпваш! — Той ме дръпна назад. — Тези влечуги са отровни дори само при пипане. Слепоци. Затова се забавихме толкова много. Трябваше да сме сигурни, че мястото е чисто, преди да сложим бариерата.