Свалих още двама, избирайки целите отляво надясно когато видях, че Руфо вече се беше справил. Нищо вече не се движеше, доколкото можех да видя.
Руфо огледа наоколо.
— По-добре не се надигай, шефе. — Той се претърколи до Стар, отвори санитарната чанта, закачена на колана му, и набързо постави един компрес върху ранената й ръка.
После се обърна към мен:
— Много ли те боли, шефе?
— Мен? Дори не съм одраскан.
— А това на туниката ти какво е? Кетчуп? Някой ден ще ти подпалят гащите и нищо няма да усетиш.
Позволих му да отвори якето ми. Някой беше ме намушкал с трион от лявата страна под ребрата. Не бях го забелязал, а и нищо не бях почувствал… докато не видях раната. Тогава ме заболя и се почувствах отмалял. Възмутих се силно от стореното. Докато Руфо превързваше раната, обърнах глава настрана, за да не я гледам.
Бяхме натръшкали наоколо почти една дузина, а може би още половин дузина смъртно ранени бяха успели да избягат… Мисля че пристигнахме точно когато сменяха стражата на онова място, известно като коридор… и ако не бяхме с извадени саби сигурно щяхме да бъдем избити. Сега обаче бяхме избили много от тях, преди още да разберат, че боят беше започнал. Повечето бяха прогонени, деморализирани, а останалите избихме, включително и онези, които се бяха опитали да ни наблюдават тайно. Каратета и много други сериозни форми на бой (боксът не е сериозен, както и никоя друга бойна форма, подчинена на определени правила)… всичките използваха един и същи прийом: действай с изненада, хвърляй се в атака без да губиш време. Въпросът не е толкова на умение, колкото на висок дух.
Имах възможност да разгледам убитите си противници. Един беше обърнат с лице към мен, с разпран стомах. Приличаха на Игли, само че по-малки. Никаква красота и никакви пъпове, нито пък много ум… вероятно конструирани само с една цел: да се бият и да се стремят да останат живи. Което можеше да се каже и за нас… само че ние бяхме по-бързи.
От гледката взе да ми се повдига, затова погледнах към небето. Нямаше никакво подобрение… не беше красиво небе; виждаше се като през мъгла. Цветовете му не бяха сполучливи, също като при абстрактна живопис. Погледнах отново нашите жертви, които сега ми се сториха по-поносима гледка, в сравнение с това „небе“.
Докато Руфо ме превързваше, Стар си беше обула трикото и полуботушите.
— Ще мога ли да седна и да си облекла жакета? — попита тя.
— Не — отговорих аз. — Може би мислят, че сме умрели. — Двамата с Руфо й помогнахме да завърши обличането си без да се надига над барикадата от тела. Сигурен съм, че ръката я заболя, но единственото, което каза, беше:
— Подайте ми сабята в лявата ръка. А сега какво, Оскар?
— Къде са жартиерите?
— Взех ги. Но не съм сигурна, че ще действат. Мястото е странно.
— Увереност — казах й аз. — Нали само преди няколко минути така ми каза. Включи малкия си прелестен ум в действие, вярвай, че ще успееш. — Подредихме се. Плячката ни се беше увеличила с три „пушки“ плюс допълнителни бойни средства от същия вид. После ориентирахме дъбовата стрела към върха на кулата, висока една миля. Кулата — черна и зловеща, доминираше над целия пейзаж и приличаше повече на планина, отколкото на постройка.
— Готова ли си? — попитах Стар.
— Сега ти вярваш! Тя надраска нещо с пръст в пясъка.
— Тръгваме!
Полетяхме. Във въздуха разбрах каква добра мишена представляваме… но такава мишена, дори и по-добра, щяхме да бъдем за всеки от кулата, ако ходехме пеша.
— По-бързо! — изкрещях в ухото на Стар. — Направи да летим по-бързо!
Полетяхме по-бързо. Въздухът свистеше в ушите ни. Подскачахме нагоре и пропадахме, обръщахме се настрани при преминаването над различни гравитационни полета, за които ме беше предупредила Стар… и това ни спаси. Бяхме станали неуловима цел. Може би никой в кулата не забеляза, че бяхме пристигнали.
Земята под нас представляваше сиво-черна пустош, заобиколена от отвесна планинска стена, като лунен кратер, центърът на който се изпълваше от кулата. Рискувах и погледнах още един път небето, а после се опитах да проумея видяното. Никакво слънце. Никакви звезди. Никакво небе, нито синьо… светлината идваше отвсякъде и „небето“ представляваше ленти от непрекъснато променящи се форми и сенчести дупки въя всички възможни цветове.
— За Бога, що за планета е тази? — попитах аз.
— Това не е планета — извика тя в отговор. — Това е едно място от различен вид вселена. На него не може да се живее.