Спря, а после отново продължи:
— Става тъмно. Хайде да си разменим подаръци и да се разделим като приятели, искаш ли? Най-напред моят подарък в две части: Първа част: ти си щастлив и няма да умреш в леглото си.
— Предполагам.
— Втора част: Бръсначът на Фраър Джулом никога не е бръснал, много е тъп. А сега твоят подарък, стари ми… и побързай, необходим ми е. Но по-напред… как завършва онова хумористично петостишие?
Казах му го. Промълви, много тихо, почти шепнешком:
— Много добре. Не го забравяй. А сега ми дай подаръка си, вече съм напълно готов. — Опита се да ми даде знак.
Прочетох му една молитва. После се изправих уморено, отидох до пейката и се стоварих тежко. Заех се да почистя двете оръжия, първо избърсах малкия Солинген, след това по-грижливо почистих Лейди Вивамъс. Успях да се изправя и да го поздравя с чиста сабя. За мен беше чест, че се запознах с него.
Съжалявах, че не го попитах за името му. Изглежда си мислеше, че го зная.
Седнах тежко, погледнах гоблена, който покриваше дупката в края на стаята и се учудих защо не бяха дошли Стар и Руфо? След цялото това дрънкане на стомана и рецитации…
Помислих да се промъкна през дупката и да ги извикам. Но точно тогава се почувствах много уморен. Въздъхнах и затворих очи…
С възторжен момчешки дух (и безгрижие, за което бях гълчан много пъти) бях счупил дузина яйца. Майка ми погледна размазаните яйца и видях, че се готвеше да заплаче. Настроението ми се помрачи. Тя задържа сълзите си, хвана ме нежно за рамото и каза:
— Няма нищо, синко. Яйцата не са толкова важни. — Бях обаче засрамен, измъкнах се от ръцете й и избягах.
Тичах надолу по хълма с всичка сила и почти летях… после с ужас осъзнах, че седя зад волана и колата ми е загубила контрол. Потърсих спирачния педал, но не можах да го намеря и изпаднах в паника… после го намерих… натиснах го и той пропадна, което означаваше, че беше изтекла спирачната течност. Пред мен на пътя имаше нещо, но не можех да видя какво. Дори не можех да обърна глава, а очите ми бяха замъглени от нещо, което течеше от тях. Завъртях волана, но нищо не стана… беше се откъснал.
Чух писъци, когато се ударихме… събудих се в леглото, трепнах и писъците изчезнаха. Щях да закъснея за училище. Позор! По-добре да не се бях раждал. Никога да не се бях раждал, срамна агония, защото училищния двор беше празен. Другите деца бяха по местата си, а аз не можех да намеря класната си стая. Дори нямах време да отида в тоалетната и седнах на чина си със смъкнати панталони, така, както си бях, когато се канех да свърша онова нещо, преди да изляза от къщи. А всички други деца държаха ръцете си отгоре, но учителят извика мен. Не можех да се изправя и да рецитирам; гащите ми не само бяха смъкнати, ами бях въобще без гащи и ако станех, всички ще се видят, момчетата ще ми се смеят, а момичетата ще се кикотят, ще обърнат настрана глави и ще запушат носовете си с ръка. Истинският позор обаче беше, че не знаех отговора!
Ела, ела! — каза строго учителят. — Не губи времето на класа, Е. С. Не си си научил урока.
Е, не, не съм. Бях го учил, но той беше написал на черната дъска „Задачи 1-6“, а аз бях разбрал „1 и 6“… а сега ми беше дал четвърта задача. Но той никога нямаше да ми повярва; извинението беше много неубедително. Играехме на препитване, не на извинения.
— Ето как стои въпросът, Ийзи — продължи моят учител и гласът му беше изпълнен повече с тъга, отколкото с гняв. — Пробяганото разстояние е много добро, но няма никаква полза, ако не пресечеш онзи финал с яйцето под мишница. — Той посочи топката на катедрата. — Ето го. Позлатено е и в началото на сезона дадох да гравират името ти. Ти изглеждаш много добре и аз бях много сигурен в теб… предвиждаше се ти да бъдеш победител в края на сезона и да участваш в банкета по случай победата. — Той сбърчи чело и изглеждаше така, сякаш се опитваше да бъде честен. — Не искам да кажа, че сам можеш да успееш. Но ти постигаш всичко много леко, Ийзи… може би се нуждаеш от друго име. Когато пътят стане труден, ти ще трябва да се стараеш повече. — Той въздъхна. — Грешката ми е, че трябваше хубаво да те насоля. Вместо това аз се опитах да се държа с теб бащински. Но искам да знаеш, че не си само ти, който ще загуби от това… на моята възраст не е лесно да си намеря нова работа.
Издърпах завивките над главата си. Беше ми непоносимо да го гледам. Но не ме оставиха на мира; някой започна да ме разтърсва за рамото. „Гордън!“
— Остави ме на мира!