Но Стар го прекъсна:
— ЗАМЪЛЧИ!
Тя започна да напява. После рязко изрече:
— Сега!
Неочаквано разбрах, че пещерата е различна.
— Къде сме? — попитах аз. Почувствах се по-тежък.
— На планетата Невя — отговори Руфо. — Другата страна на Вечните върхове…Много ми се искаше да сляза и да видя Джоко…
— Направи го — каза гневно Стар. — Прекалено много приказваш.
— Само ако моето другарче Оскар дойде с мен. Искаш ли, стари приятелю? Мога да те заведа там, да прекараме една седмица. Няма да има дракони. Ще се радват да те видят… особено Мъри.
— Никаква Мъри! — изкрещя Стар раздразнено.
— Не ти харесва, а? — каза той намусено. — По-млада жена е и прочие.
— Знаеш, че не е това!
— О, много добре зная — отвърна той. — И колко дълго смяташ, че ще можеш да го задържиш? Не е честно, никога не е било. Това…
— Замълчи! Почвай да отброяваш до старта! — Хванахме се отново за ръце и се озовахме на едно друго място, в друга пещера. Въздухът беше много разреден и хапливо студен от снежинките, които се носеха в него. Диаграмата беше издълбана в скалата със самородно злато.
— Къде сме? — поисках да узная аз.
— На твоята планета — отговори Стар. — На едно място наречено Тибет.
— Тук можеш да смениш влаковете — добави Руфо, — ако тя не беше толкова упорита. А можеш и да тръгнеш пеша… макар че ще е продължително и трудно. Веднъж го направих.
Не бях навит. Последното, което бях научил в армията беше, че Тибет е в ръцете на неприятелски пацифисти.
— Дълго ли ще останем тук? — попитах аз. — Това място се нуждае от централно отопление. — Исках да чуя нещо, но не и контрааргументи. Стар беше моята любима и не можех да стоя и да слушам как някой разговаря грубо с нея… но Руфо беше мой кръвен брат поради многото съвместно пролята кръв. На няколко пъти ми спасяваш живота.
— Няма да е за дълго — отговори Стар. Изглеждаше измъчена и уморена.
— Но достатъчно дълго, за да оправим това — добави Руфо, — така че можеш сам да решиш и да не бъдеш разнасян като котка в чувал. Тя отдавна трябваше да ти каже. Тя…
— Пригответе се! — извика Стар. — Почвай да броиш, излитаме. Руфо, ако не млъкнеш, ще те оставя тук и ще трябва отново да вървиш пеша… бос в снега, който стига чак до брадата ти.
— Тръгвай! — каза той. — Заплахите ме правят упорит като теб. В което, впрочем, няма нищо чудно. Оскар, Тя е…
— ТИШИНА!
… императрица на двайсет вселени…
Глава седемнадесета
Бяхме в голяма осмоъгълна стая с пищно украсени сребърни стени.
…и моя баба — завърши Руфо.
— Не „императрица“ — протестира Стар. — Тази дума е глупава.
— Думата е доста подходяща — не се предаваше Руфо.
— А колкото до другото — това е мое нещастие, не моя грешка. — Стар скочи на крака, вече не изглеждаше уморена и сложи ръка около кръста ми, докато с другата държеше яйцето на Феникс. — О, скъпи, толкова съм щастлива! Успяхме! Добре дошъл у дома, герое мой!
— Къде сме? — Бях отмалял… толкова много часови зони, толкова много идеи и всичко толкова бързо.
— У дома. В моя дом. Сега и твой дом… ако го приемеш. Нашия дом.
— Хм, разбирам… императрице моя. Тя тропна с крак:
— Не ме наричай така!
— Подходящото обръщение е, Ваша Мъдрост. Нали?
— Ваша Мъдрост? — каза Руфо.
— О, Руфо, млъкни. Иди и ни донеси дрехи.
Той поклати глава.
— Войната свърши и аз вече си изтърпях санкциите. Донеси си ги сама, бабо.
— Руфо, ти си невъзможен.
— Сърдиш ли ми се, бабо?
— Ще ти се разсърдя, ако не престанеш да ме наричаш „баба“. — Неочаквано тя ми подаде яйцето, прегърна Руфо и го целуна. — Не, баба не ти се сърди — каза тя нежно. — Ти винаги си бил непослушно дете и никога няма да забравя времето, когато слагаше в леглото ми стриди. Предполагам, че това си наследил… от баба си. — Тя отново го целуна и разроши бялата коса на тила му. — Баба те обича. Баба винаги ще те обича. След Оскар, мисля, че ти си съвършен… като се изключи, че си непоносим, неверен, разглезен, непослушен и непочтителен хлапак.
— Това е по-добре — каза той. — Заслужава да се помисли върху това. Същото чувствам и аз към теб. Какво искаш да облечеш.
— Ммм… донеси повечко дрехи. Толкова отдавна не съм имала приличен гардероб. — Тя се обърна към мен: — Какво би желал да облечеш, герое мой?
— Не зная. Нищо не зная. Каквото сметне за подходящо… Ваша Мъдрост.
— О, скъпи, моля те, не ме наричай така. Никога. — Беше готова да заплаче.