Мислиш си, че няма да те убия, но грешиш. Предпочитам обаче да повървиш с нас по този път около миля и после ще те пусна да си вървиш. Това е преднината, от която се нуждаем. Така няма да ни намерите. Дори няма да знаете по кой път сме тръгнали.
Знаеш ли какво си мисля?
Какво си мислиш?
Мисля, че си се посрал от страх.
Непознатият пусна колана си да падне на пътя с окачените на него неща. Манерка. Стара брезентова паласка. Празна кожена кания. Когато мъжът вдигна глава, скитникът държеше ножа в ръката си. Беше направил само две крачки, но сега се намираше между него и детето.
Какво си мислиш, че ще направиш с това?
Непознатият не отговори. Беше едър мъж, но това не му пречеше да бъде бърз. Той се хвърли напред, сграбчи момчето и го притисна до гърдите си, държейки ножа си до гърлото му. Мъжът, който беше в седнало положение, опря пистолета на коленете си, държейки го с двете си ръце, и стреля от шест крачки разстояние. Онзи се строполи на земята с дупка в челото, от която клокочеше кръв. Момчето лежеше в скута му без абсолютно никакво изражение на лицето си. Той мушна пистолета в колана си, преметна раницата през рамо, грабна момчето, завъртя го, качи го на раменете си и се спусна в отчаян бяг надолу по стария път, стиснал здраво коленете на детето. То се беше вкопчило в челото му, покрито с кръв и безмълвно като камък.
Стигнаха до стар железен мост в гората, където изчезващият сред бурените път пресичаше една почти пресъхнала река. Мъжът започна да кашля, беше останал почти без въздух. Отклони се от пътя и тръгна между дърветата. Извърна се за миг, поемайки си дъх с усилие. Ослушваше се. Измина, залитайки, още около половин миля, най-накрая падна на колене и свали момчето на земята сред пепелта и листата. Избърса кръвта от лицето му и го прегърна. Всичко е наред, каза той. Всичко е наред.
В дългата студена вечер със спускащия се мрак той ги чу само веднъж. Държеше сина си близо до себе си. В гърлото му напираше кашлица, която никога не си отиваше. Момчето, толкова крехко и слабо под якето си, потръпваше като кутре.
Стъпките сред листата спряха. Сетне продължиха. Техните преследвачи нито говореха, нито се викаха по име, което ги правеше още по-злокобни. С падането на последната завеса на мрака се спусна суров студ и момчето вече цялото се тресеше. Отвъд тъмнината не се издигна луна и нямаше къде да вървят. В раницата имаха едно-единствено одеало и той го извади и зави момчето с него. Сетне разкопча канадката си, загърна го и с нея и го притисна до себе си. Лежаха така дълго време, но замръзваха от студ и най-накрая мъжът се надигна. Трябва да се движим, каза той. Не можем просто да лежим тук. Огледа се, но нищо не се виждаше. Гласът му потъна в тъма, която нямаше нито дълбочина, нито предел.
Държеше момчето за ръка, докато вървяха, препъвайки се, през гората. Другата беше протегнал пред себе си. Като затвореше очи, виждаше не по-зле. Момчето беше завито с одеалото и той му каза да не го изпуска, защото никога нямаше да го намерят. То поиска да го носят, но мъжът му каза, че трябва да продължи да се движи. Препъваха се и падаха в дългата нощ, която беше толкова далече от зората. И след едно поредно падане момчето отказа да стане. Той седна до него, загърна го с якето си, намести одеалото върху раменете му и го прегърна, люлеейки се напред-назад. Един-единствен патрон в револвера. Няма да погледнеш истината в очите. Няма да го направиш.
В оскъдната светлина, която трябваше да бъде денят, мъжът остави момчето сред листата и седнал огледа гората. Когато малко се развидели, той стана и обходи периметъра на лагера, но освен техните смътни следи в пепелта, не видя нищо друго. Върна се и помогна на момчето да се надигне. Трябва да тръгваме, каза той. Детето седеше отпуснато и равнодушно. В косата му имаше засъхнала кал, а лицето му беше на черни линии. Говори ми, каза мъжът, но то не го направи.
Продължиха на изток, вървейки между стърчащите мъртви дървета. Подминаха една стара ферма и пресякоха някакъв черен път. Празен парцел, който някога може би е бил зеленчукова градина. Спираха се от време на време и се ослушваха. Невидимото слънце не хвърляше никакви сенки. Озоваха се на пътя неочаквано и той задържа момчето с една ръка. Приклекнаха в един крайпътен изкоп като прокажени и отново се ослушаха. Никакъв вятър. Мъртвешка тишина. Малко по-късно мъжът стана и излезе на пътя. Погледна назад към момчето. Хайде, каза той. Детето излезе от изкопа и посочи следите, които камионът бе оставил в пепелта. Сетне остана да стои там, загърнато с одеалото, гледайки надолу по пътя.