Следобед отново заваля сняг. Те стояха и гледаха как светлосивите снежинки падат от навъсения здрач. Сетне продължиха нататък. Върху тъмната повърхност на пътя се оформяше тънък слой киша. Момчето продължи да изостава и мъжът спря и го изчака. Стой до мен, каза той.
Но ти вървиш толкова бързо.
Ще вървя по-бавно.
Отново поеха по пътя.
Ти май пак не говориш.
Говоря.
Искаш ли да спрем?
Аз винаги искам да спрем.
Трябва да бъдем по-внимателни. Аз трябва да бъда по-внимателен.
Знам.
Ще поспрем. Какво ще кажеш?
Добре.
Трябва само да намерим добро място.
Добре.
Падащият сняг ги обгърна. Не се виждаше нищо встрани от пътя. Той кашляше, а момчето потръпваше. Бяха се наметнали с мушамата и бутаха пазарската количка през снега. Най-накрая мъжът спря. Момчето трепереше неконтролируемо.
Трябва да спрем, каза той.
Много е студено.
Знам.
Къде сме?
Питаш къде сме?
Да.
Не знам.
Ако видиш, че ще умрем, нали ще ми кажеш?
Не знам. Няма да умрем.
Оставиха количката преобърната настрани в едно поле с острица, мъжът взе одеалата и палтата, завити в найлона, и потеглиха. Дръж се за канадката ми, каза той. Не се пускай. Прекосиха полето, преминаха през оградата, като всеки придържеше телта надолу, така че да премине другият. Телта беше ледено студена и проскърцваше при скобите. Нощта падаше бързо. Продължиха. Стигнаха до една кедрова гора с мъртви черни дървета, които все пак бяха достатъчно нагъсто, за да задържат снега. Под всяко от тях имаше скъпоценен кръг от тъмна земя и изгнили кедрови иглички.
Настаниха се под едно дърво и струпаха одеалата и дрехите на земята. Мъжът наметна момчето с едно от одеалата и започна да нарива мъртвите иглички на купчина. Разчисти едно място в снега, така че огънят да не подпали дървото и тръгна да кърши клони от съседните кедри, изтръсквайки преди това снега от тях. Когато поднесе огънчето на запалката към сухите гнили съчки, те пламнаха веднага и той разбра, че огънят няма да изкара дълго. Погледна към момчето. Трябва да отида за още дърва, каза мъжът. Ще бъда в района. Става ли?
Какво значи в района?
Означава, че няма да бъда далече.
Добре.
Снегът вече беше натрупал около двайсетина сантиметра. Мъжът газеше между дърветата, измъквайки падналите клони изпод снега, и когато събра един наръч и се върна при огъня, той беше угаснал, превръщайки се в купчинка мъждукащи въглени. Хвърли клоните върху тях и тръгна отново за нови. Ставаше все по-трудно, защото се стъмваше и светлината от огъня не стигаше достатъчно далече. Ако се опиташе да бърза, се задъхваше. Когато погледна зад себе си, момчето се бъхтеше през снега, който стигаше почти до коленете му, събираше клони и ги трупаше в ръцете си.
Снегът не спря да вали. През нощта се събуждаше и с усилие успяваше да запали огъня отново. Беше разгънал мушамата, закачайки единия й край под дървото в опит да задържи топлината на огъня. Погледна лицето на сина си, който спеше под оранжевата светлина. Хлътналите му бузи бяха нашарени с черно. Отблъсна пристъпа на ярост. Безполезно. Момчето едва ли щеше да има сили да пътува още дълго. Дори и да спреше да вали, пътят щеше да бъде почти непроходим. Снегът шепнеше в тишината, а искрите се издигаха, чезнеха и умираха в безкрайната чернота.
Беше наполовина заспал, когато чу трясък в гората. Сетне още един. Надигна се. Огънят беше почти угаснал и сред въглените играеха случайни пламъчета. Ослуша се. Дългият сух пукот на чупещи се клони. След това още един трясък. Протегна ръка и разтърси момчето. Събуди се, каза той. Трябва да тръгваме.
Детето изтри съня от очите си с опакото на ръцете си. Какво има, татко? — попита то.
Хайде. Трябва да се махнем оттук.
Какъв е този звук?
Дърветата. Те падат.
Момчето се надигна и се огледа уплашено.
Няма страшно, каза мъжът. Хайде. Трябва да побързаме.
Грабна завивките, сгъна ги и ги уви в мушамата. Погледна нагоре. Снежинките падаха към очите му. От огъня беше останала само жарава, не даваше никаква светлина, дървата почти бяха свършили и кедрите падаха навсякъде около тях в чернотата. Момчето се държеше за него. Отдалечиха се и мъжът се опита да намери безопасно място в тъмнината. Най-накрая разстла мушамата и двамата просто седнаха и се завиха с одеалата. Той притисна момчето до себе си. Трясъкът на падащите дървета и глухият бумтеж на камарите сняг, които се сгромолясваха на земята, караха гората да потрепва. Мъжът прегърна момчето, каза му, че всичко ще бъде наред и че скоро ще спре, както наистина и стана след малко. Приглушеният тътен замря в далечината. Още един трясък, далечен и самотен. След това нищо. Ето, каза той. Мисля, че това беше. Прокопа тунел под едно от падналите дървета, като загребваше снега с ръце, криейки замръзналите си пръсти в ръкавите. Замъкнаха там завивките и мушамата и малко по-късно спяха отново, въпреки лютия студ.