Когато се върнаха в къщата, той започна да удря с лопатата по металната панта на катинара, която беше захваната с винтове за дъските на пода, докато най-накрая успя да я пъхне под нея и да я откърти заедно е целия катинар. Мушна острието на лопатата под ръба, спря се за миг и извади запалката си. Сетне дръпна дръжката на капака, повдигна го, наведе се и го задържа с ръка. Татко, прошепна момчето.
Мъжът се спря. Чуй ме, каза той. Просто престани. Ние умираме от глад. Разбираш ли? След това бутна капака и го остави да падне на пода от другата страна.
Почакай ме тук, каза той.
Ще дойда с теб.
Мислех, че те е страх.
Страх ме е.
Добре. Стой близо до мен.
Заслиза надолу по неравните дървени стъпала. Наведе главата си, щракна запалката и завъртя пламъчето в тъмнината, сякаш правеше жертвоприношение. Студ и влага. Нечестива воня. Момчето се беше вкопчило в якето му. Мъжът видя част от каменна стена. Пръстен под. Стар дюшек с тъмни петна по него. Наведе се, отстъпи крачка назад и отново вдигна светлината. До каменната стена се бяха притиснали голи човешки фигури, мъже и жени, опитващи се да се скрият, заслонили лица с ръцете си. На матрака лежеше мъж, чиито крака ги нямаше чак до глезените, а чуканчетата му бяха почернели и обгорели. Миризмата беше ужасна.
Боже, прошепна той.
Сетне един по един те започнаха да се извръщат, примигвайки под жалката светлинка. Помогнете ни, прошепнаха хората. Помогнете ни.
Боже мой, каза мъжът. О, боже.
Сетне се обърна и грабна момчето. Бързо, каза той. Бързо.
Изтърва запалката. Нямаше кога да я търси. Бутна момчето нагоре по стълбите. Помогнете ни, викаха те.
Бързо.
Едно брадясало лице се появи и примига в основата на стълбите. Моля ви, извика непознатият. Моля ви.
Бързо. За Бога, побързай.
Мъжът избута момчето през отвора и то падна на пода по очи. Той се спря за миг, хвана капака, затръшна го обратно на мястото му и се обърна да помогне на момчето, но то вече бе станало и танцуваше своя малък танц на ужаса. Ще престанеш ли, за Бога, просъска мъжът. Момчето сочеше към прозореца и когато погледна натам, той също се вкамени. През полето към къщата вървяха четирима брадати мъже и две жени. Хвана момчето за ръка. Боже, каза той. Тичай. Тичай!
Те се втурнаха през къщата към входната врата и се спуснаха надолу по стълбите. Когато стигнаха до средата на алеята, мъжът повлече момчето през моравата. Погледна назад. Бяха отчасти скрити зад останките от живия плет, но знаеше, че в най-добрият случай имат само няколко минути или пък изобщо нямат никакви. Преминаха моравата и навлязоха в насаждения от мъртва захарна тръстика, сетне прекосиха пътя и тръгнаха през гората. Мъжът стисна още по-силно китката на момчето. Тичай, прошепна той. Трябва да тичаме. Погледна към къщата, но не видя нищо. Ако излезеха на алеята, щяха да го видят да бяга между дърветата с момчето. Това е моментът. Това е моментът. Той падна на земята и дръпна момчето до себе си. Шт, каза той. Шт.
Те ще ни убият ли? Татко?
Шт.
Лежаха сред листата и пепелта с разтуптени сърца. Мъжът почувства пристъп на кашлица. Трябваше да сложи ръка на устата си, но момчето я стискаше с всичка сила и отказваше да я пусне, а в другата държеше пистолета. Направи усилие да сподави кашлицата, ослушвайки се в същото време. Зарови брадичка между листата и се опита да види какво става. Дръж си главата долу, прошепна той.
Идват ли след нас?
Не.
Те запълзяха бавно през листата към нещо, което приличаше на падина. Мъжът се спря за миг и се ослуша, държейки момчето. Чу ги да разговарят някъде при пътя. Глас на жена. Сетне чу шумоленето на сухите листа. Хвана ръката на момчето и тикна револвера в нея. Вземи го, прошепна той. Обгърна раменете му с ръка и я задържа там. Телцето му беше толкова слабо. Не се страхувай, каза той. Ако те хванат, ще трябва да го направиш. Разбираш ли? Шт. Не плачи. Чуваш ли ме? Знаеш как да го направиш. Пъхаш го в устата си и го насочваш нагоре. Направи го бързо и силно. Разбираш ли? Спри да плачеш. Разбираш ли?
Мисля, че да.
Не, това не е достатъчно. Разбираш ли?
Да.
Кажи, да, разбирам, татко.
Да, разбирам, татко.