Готов ли си?
Да.
Станаха и прибраха чашите си и недоядените бисквити. Мъжът сложи одеалата върху количката, стегна брезента отгоре и се загледа в момчето. Какво има? — попита то.
Знам, че си мислеше, че ще умрем.
Така е.
Но това не се случи.
Да.
Добре.
Може ли да те попитам нещо?
Разбира се.
Ако бяхме птици, можехме ли да се издигнем достатъчно високо, за да видим слънцето?
Да. Бихме могли.
Така си и мислех. Би било страхотно.
Така е. Готов ли си?
Да.
Мъжът се спря. Какво стана с флейтата ти?
Изхвърлих я.
Изхвърлил си я?
Да.
Добре.
Добре.
В дългия сив сумрак те преминаха през една река и се спряха да погледнат над бетонния парапет към бавната мъртва вода, която течеше долу. Върху плащаницата от пепел надолу по течението се виждаше очертанието на опожарен град, подобен на паднала черна завеса. Видяха го още веднъж по здрач, докато бутаха количката по едно голямо възвишение. Спряха да починат и завъртяха количката настрани, така че да не тръгне надолу по нанадолнището. Маските им вече бяха посивели там, където беше устата, а около очите си имаха тъмни кръгове. Седнаха в пепелта встрани от пътя и погледнаха на изток, където силуетът на града постепенно чезнеше в падащата нощ. Не видяха никакви светлини.
Мислиш ли, че там има някой, татко?
Не знам.
Кога ще можем да спрем.
Можем да спрем и сега.
Тук на хълма?
Можем да закараме количката ей при онези скали и да я покрием с клони.
Това добро място ли е за спиране?
Е, хората не обичат да спират на хълмове. А ние пък не обичаме хората да спират, където сме ние.
Значи е добро място за нас.
Така мисля.
Защото сме умни.
Е, нека не ставаме прекалено умни.
Добре.
Готов ли си?
Да.
Момчето стана, взе метлата си и я сложи на рамо. Сетне погледна към баща си. Какви са нашите дългосрочни цели? — попита то.
Какво?
Нашите дългосрочни цели.
Къде го чу това?
Не знам.
Не, кажи ми!
Ти го каза.
Кога?
Преди много време.
И какъв беше отговорът?
Не помня.
Е, и аз също. Хайде. Стъмва се.
Късно на другия ден, докато следваха един завой на пътя, момчето се спря и сложи ръка на количката. Татко, прошепна то. Мъжът вдигна глава. В далечината по пътя се тътреше приведена фигура.
Известно време мъжът остана, облегнат на дръжките на количката. Е, каза той. Кой ли е този?
Какво ще правим, татко?
Може да е примамка.
И какво трябва да направим сега?
Нека просто продължим. Ще видим дали поглежда назад.
Добре.
Самотният пътник не поглеждаше назад. Те го следваха известно време и след това го настигнаха. Възрастен мъж, дребен и прегърбен. Потропваше по пътя с издялкана пръчка, а на гърба си носеше стара войнишка раница и навито одеало, завързано отгоре. Когато ги видя, свърна встрани от пътя и застана нащрек. Под челюстта му беше вързана мръсна кърпа, сякаш страдаше от зъбобол и дори по стандартите на техния нов свят миришеше ужасно.
Нямам нищо, каза той. Ако искате, можете да проверите.
Ние не сме разбойници.
Непознатият наклони леко глава към тях. Какво? — каза той.
Казах, че не сме разбойници.
А какви сте?
Не намериха какво да му отговорят на този въпрос. Старецът избърса носа си с опакото на дланта си и остана да стои там. Нямаше обувки и на краката си беше вързал парцали и картони, стегнати със зелена връв. Носеше няколко ката изподрани мръсни дрехи с безброй дупки по тях. Изведнъж, като че ли обзет от пристъп на умора, той се облегна на бастуна си и се отпусна тежко на земята сред пепелта с ръка върху главата си. Изглеждаше като купчина парцали. Те пристъпиха напред и останаха, загледани в него. Господине? — каза мъжът. Господине.
Момчето приклекна и сложи ръка на рамото му. Той е изплашен, татко. Човекът е изплашен.
Мъжът погледна нагоре и надолу по пътя. Ако това е засада, на него точно няма да му се размине, каза той.
Той е просто изплашен, татко.
Кажи му, че няма да го нараним.
Старецът заклати глава, прокарвайки пръсти през мръсната си коса. Момчето вдигна очи към баща си.
Може би си мисли, че не сме истински.