Може би си прав.
Ти просто не искаш такива неща да се говорят пред момчето.
Надявам се, че не си примамка на шайка разбойници?
Нищо не съм. Ако искаш, ще си тръгна. Мога да си намеря пътя.
Не е нужно да тръгваш.
Не бях виждал огън от много време, това е всичко. Живея като животно. Не ти трябва да знаеш какви неща съм ял. Когато видях момчето, си помислих, че съм умрял.
Сигурно си решил, че е ангел?
Не знаех какво да мисля. Не бях предполагал, че някога ще видя отново дете.
Ами ако ти кажа, че то е Бог?
Старецът поклати глава. За мен всичко това вече е минало. От години. Там, където хората не могат да живеят, и за боговете няма място. Ще видиш, че съм прав. По-добре е да си сам. Затова се надявам, че онова, което ми каза, не е вярно, защото да се скиташ по този път с последния бог, би било нещо ужасно. Дано да не е така. Ще бъде по-добре, когато всички си отидат.
А те ще си отидат ли?
Разбира се, че ще си отидат.
По-добре за кого.
За всички.
За всички?
Разбира се. Всички ще бъдем по-добре. По-лесно ще дишаме.
Добре е да го знам това.
Да, така е. Когато всички си отидем най-накрая, тук няма да остане никой друг освен смъртта и тогава и нейните дни също ще бъдат преброени. Тя ще бъде някъде там по пътя, ще види, че няма никой, и ще си каже: Къде отидоха всички? Така ще бъде. И какво лошо има в това.
На сутринта те стояха на пътя и мъжът и момчето спореха какво да дадат на стареца. В крайна сметка той не получи много. Няколко консерви със зеленчуци и с плодове. Тогава момчето отиде на края на пътя и седна в пепелта. Старецът намести кутиите в раницата си и стегна каишките. Трябва да му благодариш, каза мъжът. Аз самият не бих ти дал нищо.
Не съм сигурен дали трябва.
И защо да не го направиш?
Аз също не бих му дал от моята храна.
Не те ли е грижа, че може да нараниш чувствата му?
А ще ги нараня ли?
Не. Той не го прави за това.
А защо?
Мъжът погледна към момчето и сетне към стареца.
Ти не би могъл да разбереш, каза той. Не съм сигурен дали и аз го разбирам.
Може би то вярва в Бог.
Не знам в какво вярва.
Ще го превъзмогне.
Не, няма.
Старецът не отговори. Погледна към настъпващия ден.
Няма ли да ни пожелаеш късмет? — попита мъжът.
Не знам какво би означавало това. Питам се как ли изглежда късметът? И кой е срещал подобно нещо?
Сетне всички потеглиха по пътя. Когато мъжът погледна назад, старецът креташе, потропвайки с бастуна, смаляваше се бавно зад тях, подобен на древен странстващ търговец на книги, прегърбен, тъмен и тънък като паяк, който скоро щеше да изчезне завинаги. Момчето не се обърна нито веднъж.
В ранния следобед те разстлаха брезента на пътя, седнаха и ядоха студен обяд. Мъжът го наблюдаваше. Говорим ли си? — попита той.
Да.
Но ти не си доволен.
Добре съм.
Когато свършим храната, ще имаш повече време да помислиш за това.
Момчето не отговори. Продължиха да ядат. По едно време то погледна назад и малко по-късно каза: Знам. Но аз няма да запомня тази случка, както ще я запомниш ти.
Вероятно не.
Не съм казал, че не си прав.
Но сигурно си го мислиш.
Всичко е наред.
Да, каза мъжът. Е, не са много добрите новини по пътя. Такива са времената.
Не трябва да му се подиграваш.
Добре.
Той ще умре.
Знам.
Можем ли да тръгваме вече?
Да, каза мъжът. Можем да тръгваме.
През нощта се събуди в студения мрак и кашля дълго и раздиращо. Наведе се към огъня, раздуха въглените, сложи още дърва, стана и се отдалечи от лагера, докъдето стигаше светлината. Отпусна се на колене в сухата трева и пепелта, наметнат с одеалото, и след малко кашлицата започна да се успокоява. Замисли се за стареца, който беше някъде там. Погледна към лагера, сгушен сред черните стволове на дърветата. Надяваше се, че момчето пак е заспало. Продължи да стои коленичил, хриптейки тихо, с ръце върху коленете. Аз ще умра, каза той. Кажи ми как да го направя.