Стоеше на края на едно зимно поле сред грубовати мъже. На възрастта на момчето. Малко по-големи. Наблюдаваше ги как разкопават каменистата земя на един хълм с кирки и мотики, докато накрая извадиха голямо кълбо от змии, може би стотици на брой. Бяха се събрали там, търсейки топлината си. Те се раздвижиха мудно под студената ярка светлина. Като вътрешностите на някакъв голям звяр, изложени пред деня. Хората ги заляха с бензин и ги изгориха живи, понеже нямаше лек за злото, а само за неговия образ, какъвто го виждаха в умовете си. Горящите змии се извиваха страховито и пропълзяха към една пещера, осветявайки тъмните й ниши. Понеже бяха неми, нямаше писъци на болка и мъжете ги наблюдаваха как се гърчат, горят и почерняват със същото мълчание. Сетне се разпръснаха безмълвно в зимния здрач, всеки със своите мисли, прибирайки се вкъщи за вечеря.
Една нощ момчето се събуди от някакъв сън, но не искаше да му го разкаже.
Не е нужно, успокои го мъжът. Всичко е наред.
Страх ме е.
Всичко е наред.
Не, не е.
Било е просто сън.
Много ме е страх.
Знам.
Момчето извърна глава. Мъжът го хвана за раменете. Чуй ме, каза той.
Какво?
Когато сънищата ти са от свят, който никога не е бил или никога няма да бъде, и ти си щастлив, тогава ще си се предал. Разбираш ли? А ти не можеш да се предадеш. Няма да ти позволя.
Когато потеглиха отново, мъжът беше много слаб и въпреки всичките си приказки, от години не беше се чувствал толкова плах и разколебан. Изпоцапан от диарията, той пристъпваше напред, облегнат на дръжката на количката. От време на време поглеждаше към момчето с хлътналите си изпити очи. Между тях се беше появило някакво ново отчуждение. Чувстваше го. Два дни по-късно навлязоха в местност, където пожарищата бяха оставили след себе си огромни обгорели пространства. Спечената пепел върху пътя, дълбока няколко сантиметра, затрудняваше движението на количката. Настилката отдолу се беше изкорубила от горещината и сетне отново се беше слегнала. Той се облегна на количката и зарея поглед в далечината към дългия прав път. Отънелите дървета надолу. Сивата киша. Почернялата земя със стърчащи по нея клони.
След един кръстопът в тази пустош започнаха да попадат на изоставен преди години багаж. Кутии с части. Всичко беше разтопено и почерняло. Стари пластмасови куфари, обезформени от температурата. Тук там имаше отпечатъци от вещи, изтръгнати от асфалта от грабливи птици. Миля по-нататък започнаха да се появяват и трупове. Фигури наполовина потънали в асфалта, вкопчени в себе си, с усти, застинали във вой. Мъжът прегърна момчето. Хвани ме за ръката, каза той. Не мисля, че трябва да виждаш това.
Защото онова, което влезе в главата ти, остава завинаги ли?
Да.
Всичко е наред, татко.
Така ли?
Те са вече там.
Не искам да гледаш.
Но те все пак ще бъдат там.
Мъжът се спря и се облегна на количката. Погледна надолу по пътя, сетне към детето. Изглеждаше толкова странно спокойно.
Защо просто не продължим? — каза момчето.
Да, добре.
Те са се опитвали да избягат, нали, татко?
Да. Опитвали са се.
Защо не са се отклонили от пътя?
Не са могли. Всичко е било в огън.
Те вървяха между мумифицираните фигури. Черната кожа беше опъната върху костите, а лицата им бяха нацепени и сбръчкани върху черепите. Като жертви на някакво зловещо всмукване. Мъжът и момчето пристъпваха по този тих коридор между носещата се на талази пепел, където телата оставаха в своята вечна борба в студената стопилка на пътя.
Минаха през едно крайпътно селце, опожарено до основи. Метални цистерни за вода и няколко стърчащи комина с почернели тухли. В канавките имаше сива шлака от разтопено стъкло, а покрай пътя, в продължение на мили, се точеха преплетени снопове от ръждясали жици. Мъжът кашляше при всяка стъпка. Видя, че момчето го наблюдава. Знаеше какво си мисли, но не можеше да направи нищо.